Тери Гудкайнд - Дългът на костите

Тя огледа хората още веднъж, но нямаше желаещи да се откажат от целта си. Аби определено не възнамеряваше да го стори.

— Добре тогава. В момента имаме двама свободни магьосници, които имат възможност да приемат просители. Всеки от вас ще се срещне с един от тях.

Тя се обърна да върви. Аби с ужас осъзна, че единствената й надежда се изплъзва пред очите й. Скочи от мястото си.

— Моля ви, господарке, може ли да кажа нещо?

Чародейката я премери с поглед.

— Говори.

— Трябва да се срещна лично с Първия магьосник. С магьосника Зорандер.

Една вежда се повдигна.

— Първият магьосник е много зает човек.

Уплашена да не си пропусне шанса си, Аби пъхна ръка в торбата си и измъкна горната част на майчината си роба, за да покаже обточеното с мъниста деколте. Пристъпи в центъра на Милостта и почтително допря устни до познатия червено-жълт наниз.

— Казвам се Абигейл, дъщеря на Хелза. В името на Милостта и душата на майка ми, трябва да говоря с магьосника Зорандер. Моля ви! Не съм тук заради себе си. Касае се за живота на много хора.

Чародейката проследи с поглед как Аби напъха обратно в торбата робата на майка си.

— Абигейл, дъщеря на Хелза. — Погледна я право в очите. — Ще предам думите ти на Първия магьосник.

— Господарке! — Аби се обърна и видя, че старицата е станала от мястото си. — Аз също бих се радвала да се срещна с Първия магьосник.

Тримата мъже скочиха. Най-възрастният, който явно бе главният от тях, погледна чародейката с безцеремонен, граничещ с презрение поглед. Дългата му сребриста коса плисна връз кадифената роба. Той огледа насядалите хора, сякаш да види дали някой ще посмее да възроптае. Никой не помръдна и погледът му отново намери чародейката.

— Аз ще се срещна с магьосника Зорандер.

Жената огледа петимата, които бяха станали, после и седящите на пейките.

— Първият магьосник с право си е спечелил прозвището „Вятъра на смъртта“. От него се боят не само враговете ни, но и мнозина от нас. Има ли още някой, който желае да предизвиква съдбата си?

Никой не дръзна да вдигне поглед. Само мълчаливо поклатиха глави.

— Моля, почакайте — рече тя на седящите. Скоро ще дойде човек, който ще ви заведе при съответния магьосник. — Погледът й се върна върху Аби и групичката около нея. — А вие, напълно ли сте убедени в това, което правите?

Аби кимна. Старицата също. Благородникът отвърна с яростен поглед.

— Добре тогава. Да вървим.

Тримата мъже избутаха Аби настрани и тя трябваше да се задоволи с втората позиция. Старицата явно нямаше нищо против да върви на опашката. Поведоха ги към сърцето на Кулата, през тесни и широки коридори, някои мрачни и зловещи, други невъобразимо величествени. Навсякъде имаше постове от градската стража. Войниците бяха в червени туники, обточени с черни ивици, с нагръдници или ризници, тежко въоръжени с мечове или бойни ятагани. Всички имаха ножове, а мнозина стискаха островърхи копия.

Стигнаха до широко вито стълбище от бял мрамор, чиито каменни перила отвеждаха в уютно фоайе, потънало в дъбова ламперия и осветено от свещници със сребърни отражатели. Върху трикрака масичка имаше газеник с две тумбести колби, чийто пламък допълваше общата мека светлина. Дюшемето бе покрито с топъл килим на красиви сини щампи.

Имаше двукрила врата, охранявана от двойка часови в изрядни униформи. Едри и силни, войниците изглеждаха готови да се справят с всеки, който би дръзнал да стъпи неканен на бялото стълбище.

Чародейката посочи с глава десетина кожени фотьойли, аранжирани на групи. Аби изчака другите да се настанят и едва тогава се отпусна, избирайки място по-встрани. Положи торбата в скута си и я покри с ръце.

Чародейката изпъна гръб.

— Ще предам на Първия магьосник, че има просители, които искат да говорят с него.

Един от часовите й отвори и тя потъна в огромната зала зад вратата. Аби успя да хвърли бърз поглед вътре. През стъкления покрив щедро нахлуваше светлина. Стените бяха от сив камък, по тях имаше множество врати. За краткия миг преди хлопването на вратата тя успя да види, че вътре гъмжи от народ.

Седнала гърбом, Аби скришом погали торбата в скута си. От мъжете не се притесняваше — едва ли щяха да я заговорят. Брътвежите на старицата обаче не й бяха приятни и я разсейваха. За да убие времето, прехвърли в главата си онова, което си бе наумила да каже на магьосника Зорандер.

Или поне се опита да насочи мислите си натам. Всъщност в главата й звучаха думите на чародейката, че прозвището на Първия магьосник било „Вятъра на смъртта“ и че така го наричали не само Д’Харанците, но и собствения му народ от Средната земя. Аби знаеше, че това не са хватки за сплашване на просителите, имащи за цел за спестят време на заетия човек. До ушите й вече бяха стигнали подобни приказки, изречени шепнешком и с ужас — хората наистина наричаха Великия си магьосник „Вятъра на смъртта“.