Тери Гудкайнд - Дългът на костите

Докато прекосяваше града на път за Кулата, Аби не можеше да не зяпа с ококорени очи дамите с коси до раменете, че и по-дълги. Но косата на жената, която отиваше в Кулата, облечена в семплата черна изповедническа рокля, стигаше почти до кръста й.

Аби искаше да се възползва от рядката възможност да се наслади на прелестните коси и на жената, която бе достатъчно високопоставена, за да ги притежава, но трябваше да падне на коляно като всички други на моста. И пак като тях се страхуваше да повдигне сведената си глава към нея, за да не се засекат погледите им. Говореше се, че погледне ли те Изповедник, ако си късметлия, ще си изгубиш ума, ако ли не — ще се простиш с душата си. Макар майката на Аби да я убеждаваше, че това не е вярно, че подобен ефект е възможен само при съзнателно докосване от страна на Изповедника, Аби нямаше желание да изпробва истинността на това твърдение точно днес.

Старицата пред нея бе навлечена с няколко фусти, най-горната от които къносана, и увита в огромен тъмен шал. Тя изчака войниците да отминат и се наведе към Аби.

— Дано да носиш кост, скъпичка. Както чувам, в града се намират хора, дето могат да ти продадат каквото ти трябва. На съответната цена, разбира се. Магьосниците не вземат осолено свинско месо наместо пари. Осолено свинско те си имат. — Плъзна поглед към хората край тях, за да се убеди, че са потънали в собствените си мисли. — По-добре си продай вещите и се надявай да вземеш за тях достатъчно като за кост. Притрябвали са им на магьосниците парцалите на една селянка. Рядко се среща някой магьосник да ти стори услуга. — Погледна скришом отдалечаващите се войници, които вече бяха прехвърлили моста. — Май това важи дори за ония, дето си вършат съвестно работата.

— Искам само да поговоря с тях, това е.

— Както чувам, осоленото свинско няма да ти стигне дори за разговор. — Старицата проследи с поглед как ръката на Аби се опитва да покрие гладката кръгла повърхност под зеблото. — Нито пък делвата, дето си направила. Това е то, нали, миличка? — Кафявите й очи, потънали в маската от сбръчкана кожа, се спряха отново върху Аби, този път по-пронизителни от преди, без следа от насмешка и веселост. — Делва ли е?

— Аха — отрони Аби. — Сама я направих.

Старицата се усмихна невярващо и напъха под вълнения шал, с който бе омотала главата си, сребрист кичур къса коса. Безформените й пръсти се вкопчиха в ръкава на алената роба на Аби и се опитаха да отместят ръката й от торбата.

— Може пък да си продадеш гривната. Тъй като я гледам, ще й вземеш колкото за една прилична кост.

Аби погледна гривната си от преплетени телчета, виещи се в сложна плетеница от скачени халки.

— Подарък ми е. От майка. Нищо не струва. Ценна е само за мен.

По обрулените от вятъра устни на старицата бавно пропълзя усмивка.

— Духовете вярват, че няма по-голяма сила от майчината воля да предпази детето си.

Аби внимателно отдръпна ръката си.

— Духовете знаят най-добре.

Аби се почувства неловко под изпитателния поглед на внезапно разбъбрилата се старица и извърна глава, за да подири по-безобиден обект за наблюдение. От зейналата под моста бездънна пропаст й се завиваше свят, а в Магьсническата кула й бе омръзнало да се взира. Затова се престори, че гледа към насъбралите се хора, повечето мъже, които чакаха заедно с нея на моста. След това се зае да гризе последната коричка хляб от самуна, който си бе купила от градския пазар, преди да се отправи нагоре към Кулата.

Не й бе привично да разговаря с непознати. През целия си живот не бе виждала толкова много хора накуп, камо ли толкова много непознати. В Заево всички се знаеха. Големият град я плашеше, но не толкова, колкото извисяващата се на хълма Кула. При това най-вече поради причината, довела я там.

Най-много от всичко на света копнееше да се прибере вкъщи. Но не изпълнеше ли мисията си, това „вкъщи“ нямаше да го има. Нямаше да има къде да се прибере.

Чу се тропот на копита и всички погледи се втренчиха в зейналата внезапно решетка. Към моста с гръм и трясък приближаваха огромни жребци, все тъмнокафяви до черни. Аби никога не бе виждала по-внушителни коне. Ездачите им бяха спретнати с лъснати до блясък нагръдници, с ризници и кожи, повечето носеха копия и пики, увенчани с байраци, указващи висок чин и длъжност. Пришпориха атовете напред и като набраха скорост по моста, вдигнаха облак прах и чакъл и отплаваха като призрачно видение, изтъкано от багри и отблясъци. Доколкото Аби можеше да прецени по описанията, които бе чувала, това бяха сандариански конници. Не можеше да си представи, че има враг, който би дръзнал да се изправи срещу смелчаци като тях.