Тери Гудкайнд - Дългът на костите

Врътна ръчката на лампата, за да намали фитила, но без да го загася напълно — не обичаше да спи на тъмно, когато е на непознато място. Пъхна се под завивките и втренчи очи в мухлясалия от влага таван. Отправи гореща молитва към добрите духове, въпреки че бе сигурна, че не биха откликнали за подобно нещо. Затвори очи и се помоли и за дъщерята на магьосника Зорандер. Молитвите й бяха прекъсвани от талази страх, безмилостно впиващи във вътрешностите й остри нокти.

Нямаше представа колко време е лежала будна в очакване на утрото. Изведнъж вратата бавно проскърца. По отсрещната стена изпълзя дълга сянка.

Аби замръзна, ококорила очи и затаила дъх. Прегърбената фигура започна да си проправя път към леглото й. Не бе съдържателката — тя й се бе сторила по-висока. Ръцете й се вкопчиха в опърпаното одеяло, помисли си, че може да го хвърли върху неканения гост и да избяга към вратата.

— Не се тревожи, скъпичка. Дойдох само да проверя как мина в Кулата.

Аби си пое дълбока дъх и седна в кревата.

— Мариска? — Беше старицата, с която цял ден чакаха на опашката. — Изплаши ме до смърт!

Слабият пламък на лампата подскочи във втренченото око на старицата, с което тя огледа внимателно Аби.

— Има и по-лоши неща от личната безопасност.

— Какво искаш да кажеш?

Мариска се усмихна. Не за утеха.

— Получи ли каквото искаше?

— Видях се с Първия магьосник, ако това питаш.

— И какво каза той, скъпичка?

Аби спусна крака на пода.

— Това си е моя работа.

Лукавата усмивка се разтегли.

— О, не, скъпичка, наша работа е.

— Моля?

— Отговори на въпроса ми. Не ми остава много време. На семейството ти не му остава много време.

Аби скочи на крака.

— Откъде…?

Старицата сграбчи Аби за китката и я дръпна да седне.

— Какво ти каза Първия магьосник?

— Че не може да ми помогне. Боли! Остави ме.

— О, скъпичка, това е ужасно, нали? Жалко за мъничката Джана.

— Откъде… откъде знаеш за нея? Никога…

— Значи магьосникът Зорандер отхвърли молбата ти. Какви тъжни новини. — Тя зацъка с език. — Бедната нещастна малка Джана. Предупредиха те. Цената на провала ти бе известна.

Пусна китката на Аби и се обърна. Затътри се към вратата, мисълта на Аби заработи трескаво.

— Не! Моля те! Утре ще го видя пак. По изгрев слънце.

Мариска й хвърли поглед през рамо.

— Защо? Защо се е съгласил да те види пак, след като веднъж ти е отказал? С лъжа няма да спечелиш време за дъщеря си. Нищо няма да й спечелиш.

— Истината ти казвам. Кълна се в душата на майка си. Говорих с чародейката — с онази, която ни въведе вътре. Говорих с нея и с Майката Изповедник, след като магьосникът Зорандер отхвърли молбата ми. Съгласиха се да го убедят да се срещне с мен на четири очи.

Старицата сбърчи чело.

— Че защо ще го правят?

Аби посочи торбата си, оставена в края на леглото.

— Показах им какво нося.

Мариска повдигна торбата с един разкривен пръст. Надникна вътре, остана за миг втренчена в съдържанието, докато накрая се плъзна към Аби.

— Значи тепърва ще покажеш това на магьосника Зорандер?

— Да. Ще ми уговорят среща с него. Сигурна съм. Утре той ще ме приеме.

Мариска заровичка в издутия си колан и измъкна нож. Размаха го бавно пред лицето на Аби.

— Твърде дълго те чакахме, започна да ни писва.

Аби облиза устни.

— Но…

— Утре сутринта тръгвам за Заево. Отивам да потърся уплашената ти малка Джана. — Ръката й се плъзна към тила на Аби. Пръсти като дъбови корени се вкопчиха в косата й и я сграбчиха за главата. — Ако го доведеш веднага след мен, тя ще е свободна, както ти бе обещано.

Аби не успя да кимне.

— Ще го направя. Кълна се. Ще го убедя. Той е обвързан с дълг.

Мариска вдигна ножа толкова близко до очите на Аби, че закачи миглите й. Аби не смееше да мигне.

— Само да закъснееш, ще вкарам ножа си в окото на малката Джана. Ще я пронижа. Другото ще й оставя, за да може да види как прерязвам гърлото на баща й и да разбере колко ще я боли, когато дойде нейният ред. Разбра ли ме, скъпичка?

Аби простена в знак на потвърждение, по бузите й се изтърколиха сълзи.

— Това се казва добро момиче — прошепна Мариска толкова близко до лицето й, че Аби бе принудена да вдъхне възкиселата миризма на наденицата, която старицата бе яла за вечеря. — И само да заподозрем, че ни кроиш номер, всички те ще умрат.

— Няма! Ще бързам. Ще го доведа.

Мариска я целуна по челото.

— Каква всеотдайна майка. — Пусна косата й. — Джана те обича. Плаче за теб денем и нощем.