Роджър Грийн - Крал Артур

— След малко — казал Мерлин — към нас ще препусне с коня си крал Пелинор. Той вече не се бие с всеки, минал през гората, понеже е срещнал Дирещия звяр, когото трябва да преследва много, много години.

— Тогава отново ще се бия с него! — извикал Артур. — След като имам такъв хубав меч, какъвто е Екскалибур, може би ще победя Пелинор и ще го посека!

Мерлин поклатил глава.

— Остави го да отмине, това те съветвам да направиш. Пелинор е храбър и силен рицар, ще дойде време, когато ще имаш полза от него. Той и синовете му ще бъдат сред най-храбрите в твоя двор.

— Ще послушам съвета ти — казал Артур, погледнал меча Екскалибур и въздъхнал.

— Кое ти харесва повече, мечът или ножницата? — попитал го Мерлин.

— Мечът! — извикал Артур.

— Значи не си достатъчно мъдър — замислено казал Мерлин. — Ножницата струва колкото десет такива меча, защото е вълшебна и докато я имаш, няма да губиш кръв от раните, колкото и дълбоки да са те. Пази добре тази ножница и хубаво се грижи за нея след като си отида, защото една лоша жена, която ти се пада близка роднина, ще се опита да открадне и меча, и ножницата.

Продължили да яздят нататък и скоро срещнали крал Пелинор, който препуснал край тях и сякаш не ги забелязал.

— Чудно ми е — казал Артур, — че дори не ни заприказва!

— Той не те видя — обяснил му Мерлин, — защото още се намира във властта на моята магия. Но ако ти от гордост бе опитал да го посечеш, тогава много хубаво щеше да те види.

Не след дълго двамата стигнали до Карлиън и рицарите радостно приветствували своя крал. А когато узнали за приключенията на Артур, учудили се, че се е изложил на опасностите сам. Най-храбрите и най-благородните между тях обаче ликували, че имат за крал човек, който е готов да пожертвува живота си в някое приключение, сякаш е обикновен рицар.

Много месеци останал крал Артур в Карлиън. Събрал последователи от всички кътчета на страната и ги подготвял за големите битки, които им предстояли, защото имал намерението да обиколят целия остров Британия, а и да прекосят морето до Арморика (която ние сега наричаме Бретан), за да накажат жестоките и злите и да прогонят или да вразумят безбожниците сакси.

Още докато крал Артур се подготвял за войната, той получил послание от Северноуелския крал Риенс, един от най-знаменитите и жестоки врагове на Логрия. Посланието гласяло, че Риенс е победил единадесет по-незначителни крале и е отрязал брадите им, за да украси с тях краищата на своята мантия. Щял да пощади крал Артур, при условие, че той сам изпрати брадата си, за да бъде дванадесетата върху мантията му, в знак, че се подчинява на Риенс като на върховен властелин. Иначе щял да нахлуе в Артуровите владения и да опожарява и посича, докато не се сдобие насила не само с брадата на Артур, но и с главата му.

— Това е най-безсрамното и нечестно послание, което съм получавал през живота си — казал Артур на пратениците. — Върнете се при дивака Риенс и му предайте, че ще изляза насреща му с всичките си рицари и ще се сражавам, докато не му се търколи главата, освен ако той не дойде и не положи клетва за вярност към мене. Не съм длъжен да му се подчиня, защото по право съм крал на цяла Британия, а по божия воля съм създател на царство Логрия, а в това царство няма място за такова чудовище като Риенс!

Пратениците потеглили и не след дълго пристигнала вест, че крал Риенс събира войска, а шайки от негови злонамерени съмишленици вече плячкосват земите на верните Артурови поданици, опожаряват ги и посичат всичко живо по пътя си.

Имало обаче и други зли сили, изправени против Логрия — магически сили, от които било много по-трудно да се предпазят или да ги надвият, отколкото да се справят с крал Риенс или със саксите.

Един ден, когато крал Артур бил събрал в замъка Карлиън рицарите си, за да обмислят положението, пристигнала вестителка. Когато предала посланието си, тя оставила наметалото да се свлече от раменете й и тогава всички видели, че на кръста й е препасан голям меч.

— По какви причини носиш меч, девойко? — попитал Артур. — Такова оръжие за изтребление не подхожда на красиво момиче като тебе.

— Щом като ме питаш, ще ти кажа — отвърнала девойката. — Мечът, който нося, е знак на моята скръб. Няма да се освободя от нея, докато не намеря рицар, който да е извънредно добронамерен в дела и помисли и да не познава злочинството, измяната или подлостта. Той ще може да изтегли меча от ножницата. Отидох в двора на крал Риенс, защото ми бяха казали, че там има добри рицари, но никой от тях не се сдоби с този меч.