Томас Грийниъс - Мисията Атлантида

— Имате предвид да лиша от властта му картел, контролиран от индонезийските военни, и да дам възможност на хората да продават стоките си на пазарни цени? — обади се тя. — Хм, тази идея си струва да бъде обмислена!

На Хакет очевидно му писна.

— Виж какво, сестро! Ако жителите на Източен Тимур са толкова умрели да бъдат роби на „Старбъкс“, това си е тяхна работа! Когато обаче изхвърлихте военните от бизнеса с кафе, те насочиха интереса си към моя!

— Ще ви дам една идея — намеси се и полковникът, като й подаде някакъв лист хартия. Беше факс. — Махнете се оттук!

Серена огледа подробно факса. Беше от епископ Карлос в Джакарта — носител на Нобеловата награда за мир за 1996 година. В него се казваше, че в Рим се нуждаят спешно от нея.

— Папата иска да ме види?!

— Папата, Божият наместник, Светият престол — както искате го наречете! — махна с ръка господин Хакет. — Лично аз съм баптист и не ми пука. А вие можете да се считате за голяма късметлийка, че излизате оттук на два крака!

Серена се обърна към хеликоптера си точно навреме, за да види как няколко войници отнасят свалените камери с дистанционно управление.

— А народът на Асех? — обърна се тя към господин Хакет, докато полковникът я буташе към джипа си. Очевидно бе решил да задържи хеликоптера й. — Не можете да се преструвате, че всичко това не е случило!

— Няма нужда да се преструвам за каквото и да било, сестро! — изкиска се бизнесменът и самодоволно помаха с ръка. — Щом нещо не е в новините, значи не се е случило!

Двадесет и четири часа по-късно Серена седеше на задната седалка на черната лимузина без обозначителни номера, която старият Бенито провираше умело между гневните, протестиращи тълпи на площад „Свети Петър“. Струваше и се невъзможно, че именно тя е причината. И все пак демонстрациите на площада бяха насочени точно срещу нея.

Беше едва на двадесет и седем години, но вече си бе спечелила врагове, достатъчни за цял един човешки живот. Това бяха хора от нефтената, дървообработващата и фармацевтичната индустрия, както и всички, които поставяха печалбите си над всичко и най-вече — над хората, животните и природата. Усилията й обаче бяха оставили неколцина от онези, които искаше да спаси, безработни. Е, може би, ако се съдеше по огромната тълпа отвън, не бяха само неколцина.

Облечена в традиционната си градска униформа, състояща се от костюм на „Армани“ и елегантни обувки с високи токове, тя надали можеше да се определи като бивша монахиня от ордена на кармелитките. И точно това беше целта. Като „Майката Земя“ тя присъстваше във водещите заглавия на всички вестници и списания, а с признанието идваше и влиянието. Как иначе щяха да я вземат на сериозно медиите, за които формата задължително превъзхождаше съдържанието, как иначе щеше да й обърне внимание светът на миряните и най-сетне — самият Рим?!

Виж Господ вече беше друга работа. Серена не беше особено сигурна какво е неговото мнение за нея, нито пък беше убедена, че държи да го знае.

Навън ръмеше дъжд, а полицията на Ватикана невъзмутимо отблъскваше назад тълпите и папараците. Но неочаквано, сякаш от нищото, някакъв протестиращ успя да се отскубне и да залепи плаката си върху стъклото на колата. На него пишеше; „НАМЕРИ СИ ДРУГА ПЛАНЕТА, МАЙКО ЗЕМЯ!“.

— Смятам, че сте им липсвали, синьорина — отбеляза шофьорът на най-добрия си английски, на който беше способен.

— Нямат лоши намерения, Бенито — отвърна Серена, загледана състрадателно в тълпите отвън. Можеше да се обърне към него на френски, немски и още на десетина други езика. Но веднага си спомни, че Бенито държеше да усъвършенства английския си. — Просто са уплашени. Трябва да хранят семейства. И затова се нуждаят от някого, върху когото да стоварят вината за своята безработица. Защо да не съм аз?!

— Само такава жена като вас, синьорина, може да благославя враговете си!

— Те не са ми врагове, Бенито.

— Думи на истински светец — отбеляза шофьорът, когато завиха при портата и тръгнаха по виещата се пред тях алея.

— Е, Бенито, имаш ли представа защо Негово светейшество ме е призовал на лична аудиенция? — попита тя, небрежно поглаждайки панталоните си, за да прикрие тревогата, назряваща в душата й.

— Трудно е да се каже — отговори шофьорът и й се усмихна в огледалото за задно виждане, разкривайки златния си зъб. — Забърквате предостатъчно неприятности поводи за срещи, колкото искаш.

Така си беше.

Докато беше монахиня, Серена винаги беше на нокти с по-старшите от нея по ранг — изгнаник в собствената си църква. Дори и папата, иначе неин верен съюзник, веднъж заяви пред списание „Нюзуик“: „Сестра Сергети прави онова, което щеше да прави и Господ, ако беше наясно с фактите“. За заглавие звучеше перфектно, ала тя бе наясно, че зад тези порти общественото мнение за нея не е сред най-благосклонните.