Томас Грийниъс - Мисията Атлантида

Плод на незаконната любов на католически свещеник и прислужница от предградията на Силни, Серена Сергети още от малка живееше с чувството на болезнен срам. Израсна сред грозни клюки и шушукания по свой адрес и намрази баща си, който до края на живота си отричаше бащинството си над нея и си замина от този свят като измамник и пияница. Тя сложи край на сплетните, като още на дванадесет години положи клетва за непорочност, бележеше успех след успех в изучаването на езиците и накрая, за огромен шок на всички, на шестнадесетгодишна възраст стана послушница в манастир. Само за няколко години се превърна в жив пример за разкаяние пред Църквата и в ходещ съдник на човечеството за неговите екологични грехове.

Беше добре — докато траеше. Което продължи почти седем години. А после, няколко месеца след една лична криза, преживяна в Южна Америка, тя се завърна в Рим, за да получи морални напътствия, но вместо това установи, че Ватикана отказва да си плаща сметките за вода, като се позовава на статуса си на суверенна държава и на някакъв невзрачен Латерански договор от 1929 година, който постановявал, че Италия трябвало да осигурява водата на 107-акровия анклав безплатно, но не споменавал нищо за такса канал.

„Ние нито отдаваме на Цезар таксите, които дължим на Цезар, нито отдаваме на Бог почитта, която дължим на Бог като негови слуги в Сътворението“ — изтъкна тя, когато се отказа публично от монашеския си обет и прегърна каузата на защитата на околната среда.

Точно тогава медиите й измислиха прозвището „Майката Земя“. И оттогава насам тя не бе в състояние да накара хората да престанат да се обръщат към нея така или със „сестро Сергети“. В този смисъл вероятно беше най-прочутата бивша монахиня на света. Подобно на принцеса Даяна преди смъртта й, Серена също вече не беше част от църковното кралско семейство, при все това по някакъв начин бе станала „Кралица на сърцата“.

Швейцарските гвардейци в яркочервени униформи отдадоха чест, когато лимузината й премина през портата на Губернаторията. Преди Бенито да успее да й отвори вратата и да й предложи чадър, тя вече изкачваше стъпалата под дъжда. Спря се за миг, вдигна глава към небето и се наслади на няколкото капки, които оросиха лицето й. Ако опитът й с Ватикана не я лъжеше, то това вероятно бе последната глътка свеж въздух за доста време напред.

Когато пристъпи прага на отворената врата, гвардеецът не можа да сдържи усмивката си. А младият йезуитски свещеник, който я очакваше, я позна веднага.

— Сестро Сергети! — поздрави я сърдечно той. — Оттук, ако обичате!

В офисите на коридора, по който тръгнаха, кипеше активна дейност. Накрая йезуитът я отведе до стар асансьор. „И като си помисли човек, че всичко е започнало от един скромен дърводелец!“ — каза си тя, докато двамата влизаха в асансьора и вратата му се затваряше.

Запита се дали и самият Исус няма да се почувства точно толкова чужд на своята Църква, колкото се чувстваше и тя.

Смръщи се на отражението си в металните врати на асансьора и приглади реверите на сакото си. „Каква ирония!“ — помисли си Серена, защото знаеше, че коприната и вълната, използвани за костюма й, са изпредени от някое бедно дете от Далечния изток в евтина фабрика, работеща за глобалния потребителски пазар. Дрехите и имиджа, който те й придаваха, символизираха всичко най-лошо, което тя мразеше на този свят. И все пак бе принудена да ги използва, за да събира пари и да буди съвестта на хората. Уви, публиката се влияеше много повече от външния вид на бившата монахиня, отколкото от нейната благотворителна дейност. Е, щом трябва, така да бъде.

Интересно, дали Исус би носил „Армани“?

Живееха в ненормален свят. Серена често се питаше защо Господ въобще си е направил труда да го сътворява? Защо го е оставил да мутира до подобен отвратителен вид? На негово място тя със сигурност би подходила по-различно.

Канцеларията, към която се бяха запътили, беше на петия етаж и принадлежеше на шефа на разузнаването на Ватикана — кардинал Тучи. Именно той трябваше да я информира за целта на аудиенцията с Негово светейшество. Но от кардинала нямаше и следа. Въпреки това младият йезуит я покани да влезе в канцеларията.

Кабинетът, който се разкри пред нея, беше обширен, строг и елегантен. По стените висяха средновековни платна и древни карти.

Папата беше седнал в стола с висока облегалка и кожена тапицерия, от двете страни, на който се виждаха два глобуса на Бльо от седемнадесети век. Белите одежди със златна дантела открояваха перфектно посребрените му коси. Той изглеждаше като истинско олицетворение на урбанизирания, красив мъж на вярата, а очите, с които я погледна, вдигайки поглед от папката, която четеше, бяха ясни и интелигентни.