Лей Грийнууд - Роуз

— Много добре.

Джордж не продължи разговора, защото знаеше какво има предвид Соления. С идването си на работа при тях Роуз бе опетнила доброто си име.

Но тя сигурно е съзнавала риска, на които се излага, като приема работата. Каквото и да е станало, не го засягаше. И определено не беше по негова вина.

Но това не го успокои. Хората нямаха право да съдят Роуз. Нямаха добро мнение и за Пийчис и за мисис Ханкс. Но Роуз беше дъщеря на янки. Тя беше млада, неомъжена и по-красива от собствените им дъщери.

— Няма какво толкова да ти показвам — обърна се Джордж към Соления. — Освен къщата и кокошарника, имаме заграждения за животните. И един бик, за когото се надяваме да подобри стадото ни.

— Разбирам малко от бикове — рече Соления. — Дай да го видя.

— Джордж каза ли, че можем да се отдалечаваме толкова много от къщата? — попита Зак.

— Не го попитах — отвърна Роуз.

— Каза, че ще ме окове с верига за портата, ако разбере, че съм преминал потока.

— Мислиш ли, че и мен ще окове?

Зак се ухили.

— Той не би оковал една дама.

— Кой каза, че съм дама?

— Джордж.

Възможно е, помисли си Роуз и забрави за всичките си доводи, с които искаше да си го избие от главата. Тя се бе овладяла, след като заяви на Джордж, че няма да го целуне отново. Той не искаше нищо обвързващо, а тя не искаше да има нищо общо с военен. Той се държеше настрана и тя се държеше настрана, но бе почувствала необходимост да се измъкне от тази къща. Понякога имаше чувството, че тя я задушава.

— Гледай за цветя — каза Роуз на Зак. — Искам да набера един букет за кухнята.

— Обичат ли ги? — попита Зак.

— Разбира се. Кой не ги обича?

— Мъжете — отговори Зак, като закрачи по-наперено. — Това са момичешки работи.

— Кой ти каза това?

— Не е нужно някой да ми ги казва — заяви момчето.

— Аз си го знам.

— Добре де, момичетата обичат цветята, затова гледай добре.

— Обзалагам се, че ще намерим хиляди край потока — каза Зак и хукна напред. — Монти каза, че било имало маргаритки навсякъде.

Роуз се въздържа да го поправи. Бяха излезли на разходка. И двамата заслужаваха да се чувстват напълно свободни и да се забавляват. Най-вече, не искаше да мисли за Джордж. Именно това й желание я накара да излезе от къщата. Ако си развалеше и разходката сред природата, нямаше къде другаде да отиде.

Тя забърза да настигне Зак, като поспря за малко само за да запомни къде са къпините и орехите, които видя по пътя.

Роуз не можеше да свикне с дивия пущинак — нещо средно между пустиня и джунгла, цялата покрита с тръни — но днес той й се струваше дружелюбен и приветлив. Защо не взеха кошница с храна? Денят беше топъл, но не и горещ. На около миля от къщата, ги примамваше дъбова горичка. След продължително ходене Роуз щеше да е доволна, да се поразходи на сянка. Седна на един повален ствол и се отпусна, за да поеме хладината. Зак дойде след няколко минути и веднага нагази в потока. Тя не проумяваше защо водата, особено ако има и кал в нея, привлича толкова силно малките момчета. Двамата по-големи сина на семейство Робинсън имаха способността за нула време да откриват всяка кална локва в Остин.

В следващия миг обаче Роуз отново мислеше за Джордж, като се питаше дали и той е обичал да се цапа като малък, дали е бил очарователен като Зак, дали синовете му ще бъдат като него.

Въздъхна и стана. Не искаше да мисли за Джордж днес. Само я заболяваше главата, а не стигаше доникъде.

— Хайде, Зак — викна тя на момчето. Той се беше качил на едно дърво и пълзеше по клона, надвесен над потока. — Време е да се връщаме.

Доста се бяха отдалечили от къщи, а там я чакаше много работа.

Тя се обърна, за да се увери, че Зак слиза от дървото и тръгна към брега. Вдигна ръка, за да отмести едно клонче, изпречило се на пътя й, и замръзна на място.

Индианци!

Всъщност беше само един. Команч, предположи Роуз. Той седеше на коня си на стотина стъпки нагоре по пътеката и внимателно се взираше в хоризонта. Какво правеше там? Какво търсеше? Имаше ли и други с него?

Сглупи, че не взе пушка, а и нямаше представа къде може да са Джордж и братята му. Ако индианецът имаше намерение да напада къщата, Роуз беше доволна, че не е там. Но той явно не смяташе да отива нагоре по течението. Огледа се още веднъж и после махна с ръка на някого, когото тя не виждаше.

Значи имаше още индианци.

— Чакай — извика Зак, като тичаше към нея.

Роуз се обърна и запуши с ръка устата му. Момчето моментално започна да се съпротивлява, но думата „Индианци!“, прошепната в ухото му, го закова на място.