Лей Грийнууд - Роуз

— Тук не сме много по-добре — отговори Джордж.

— Ами тогава ще продължа по-нататък — рече Соления.

— Чудя се накъде да те упътя. Защо не опиташ в Остин или Сан Антонио?

— Вече бях в Остин. Там ми казаха за твоето ранчо. Мисля, че е по-добре да тръгна на запад. Може би чак до Калифорния или Орегон.

Обсъдиха предимствата на златотърсачеството пред фермерството, на поддържането на ранчо вместо да се биеш с индианците, на чифликчийството пред започването на бизнес в нов град.

— По-добре да тръгвам — каза Соления и стана. — Искам да измина петдесет мили на запад оттук преди залез слънце. Благодаря за храната, мисис. Никога не съм ял по-вкусна гозба през живота си.

Излязоха навън. Няколко минути Соления стоя загледан в далечината, като явно не му се тръгваше.

— Старият Бони сигурно ще е много разочарован да изпита отново тежестта на това седло отново.

Роуз и Джордж го придружиха до ограждението за конете.

— Нали искаше да подбереш няколко крави за продан тази есен? — прошепна Роуз на Джордж, когато Соления тръгна към коня си.

— Да.

— Ходил ли си някога да избираш добитък?

— Не.

— А Хен или Монти?

— Не.

— Тогава ще имаш нужда от помощ първо при подбирането, а после за докарването.

— Възнамерявах да наема хора, когато сме готови да тръгнем.

— Ще ти трябват повече хора за подбирането и за жигосването, отколкото за из път. Те ще очакват да им платиш, след като продадеш стадото. Засега само ще трябва да ги храниш. Вероятно ще си готвят сами.

— Не знам дали ще мога да си го позволя. Ще получим само няколко долара, ако ги продадем за кожи.

— Тогава ги закарай на север от Мисури. Един човек мина през Остин преди няколко месеца и каза, че в Сейнт Луис получил тридесет долара за всеки млад бик.

— Тридесет долара! — Джордж едва не се задави. — За тези пари мога да купя стотина телици от мистър Кинг. Сигурна ли си, че няма да искат да им се плати сега?

— Питай го.

— Една минутка — викна Джордж на Соления. Човекът бе довел коня до оградата на заграждението. — Мисля да отидем да подберем добитък. Имам намерение да изпратя едно стадо на север към Мисури. Интересува ли те такава работа?

— Разбира се.

— Може да има престрелка.

— Няма да е повече, отколкото на война.

— Няма да мога да ти платя, докато не продам стадото.

— Засега ми е достатъчно да се храня редовно.

— Не мога дори да ти предложа легло. Къщата едва ни побира.

— Валя само веднъж, откакто минах през Тринити — отговори Соления с безгрижна усмивка. — Пък и съхна бързо.

— Добре тогава. Остави коня си в заграждението. Можеш да дойдеш утре с нас и да огледаш местността.

Отново се отправиха към къщата.

— Щях да забравя — сепна се Соления. — Нося едно писмо. Казаха ми, че е страшно важно, но явно не мога да намеря младата жена, до която е адресирано. Живеела някъде тук, но сигурно не са ми обяснили както трябва.

— Не съм чувал наоколо да живеят жени, било то млади или стари — рече Джордж. — Индианците и бандитите прогониха почти всички оттук по време на войната.

— Как й е името? — попита Роуз.

— Мис Елизабет Торнтън.

— Но аз се казвам Елизабет Торнтън.

— Какво съвпадение — рече Соления. — Хората мислят, че ти и тази Елизабет Торнтън сте една и съща жена.

— Но ние сигурно сме. Искам да кажа, че сме.

— Не може да си ти, госпожо. Онази млада дама е неомъжена.

— Аз не съм омъжена — каза Роуз.

— Мислех, че…

— Аз се грижа за домакинството на мистър Рандолф и братята му — Роуз изпита неудобство от настъпилата тишина. — Баща ми ме наричаше Елизабет, но аз предпочитам Роуз — обясни тя.

— Тогава предполагам, че е за теб — рече Соления и й подаде писмото.

— Тя погледна пощенския печат и леко пребледня.

— Какво има? — попита Джордж.

— Нищо — отговори тя. — Само дето е от човек, за когото мислех, че ме е забравил — тя мушна писмото в джоба си. — Предполагам, че искате да си поговорите по мъжки. Аз се връщам в кухнята. Довечера ще трябва да нахраня седем, гърла.

— Имаш петима братя? — попита удивен Соления.

— Шестима. Единият още не се е прибрал от войната.

— Тя роднина ли ви е? — попита Соления, след като Роуз излезе.

— Не.

— Крие ли се от някого?

— За какво по-точно намекваш? — попита Джордж с нарастващ гняв и любопитство.

— За нищо особено. Необичайно е за млада жена да живее с толкова много мъже. Нали знаеш какви клюкарки са жените.

— Наоколо няма жени, за да клюкарстват.