Лей Грийнууд - Роуз

— Не е необходимо. Няма да ти се сърдят.

— Искаш да кажеш, че на тебе не ти се работи — продължи тя. Почувства се малко по-добре. Винаги, когато разговаряше със Зак, се чувстваше добре.

— Е, така е — призна Зак с нагла усмивка. — Прането изглежда страшно много.

— Изперем ли го веднъж, после няма да го оставяме да се замърсява до такава степен.

— Защо жените винаги държат толкова много на чистотата? И мама все ми вадеше душата за това. След като умря, не се къпя повече от веднъж в месеца и пак пораснах жив и здрав.

— Да, но миришеш — рече Роуз и сбърчи нос. — А сега се размърдай и ми донеси още дърва. За да се смъкне тази мръсотия, е необходима вряла вода.

— Аз не виждам нищо лошо в мръсотията — мърмореше той, докато излизаше. — И на Господ сигурно му е харесвала. Защото е създал доста от нея.

Роуз огледа кухнята. Нещо в стаята я притесняваше, но не можеше да определи точно какво. И това започна да я безпокои. Беше първият й пълен ден в ранчото и имаше прекалено много работа, за да се разсейва с неясни усещания. Трябваше да работи всяка минута, ако искаше да е готова, когато се върнат мъжете. Ако намеренията й се осъществяха, тя щеше да има преднина пред тях.

И все пак, когато влезе в килера, за да потърси консервираната храна, тя изпита същото усещане. В мига, в който се върна в кухнята, разбра на какво се дължи то. Помещението беше твърде малко, за да заеме цялото пространство в тази половина на кухнята. Беше толкова очевидно, че се зачуди как не го е забелязала досега.

Защото беше прекалено заета, разтревожена, разстроена и изплашена, за да забележиш каквото и да е, ако не ти го тикнат под носа. Тя се загледа в междинната стена и моментално видя вратата. Почти цялата беше покрита с дебели палта и мушами, окачени на множество дървени гвоздеи. Трябваше да направи някакви промени. Кухнята не беше място за връхни дрехи.

Роуз откачи едно от палтата и натисна дръжката на вратата. Не беше заключена, но трябваше да свали още две палта, преди да отвори широко вратата.

Озова се в спалнята на мисис Рандолф. Стаята беше голяма колкото кухнята и пълна с мебели, каквито Роуз не бе виждала през живота си. Няколкото порцеланови и кристални изделия й бяха подсказали, че на времето семейство Рандолф са били богати. Тази стая й показа какво е представлявал интериорът в дома им във Вирджиния. Очевидно мисис Рандолф бе донесла всичко от спалнята си там — от покритото със сатен и отрупано с възглавници огромно легло с балдахин до няколкото килимчета, които покриваха грубия дъсчен под. Някой дори се бе опитвал да постави тапети на стените, но се беше отказал, след облепянето на гладките вътрешни стени. Външната стена от дърво и хоросан беше закрита от натрупани мебели и пердета. Брокатени пердета и гирлянди висяха по тесните и високи прозорци, предназначени по-скоро за отбрана, отколкото за красота. Столове, шкафове, гардероби и едно канапе се съревноваваха за ограниченото пространство в стаята. В другия, плътно долепен до килера ъгъл на стаята, имаше врата, която сигурно водеше към складовото помещение.

Роуз застана в средата на стаята, въпреки че имаше чувството, че нарушава някаква неписана забрана. Всичко бе покрито с прах и фин тексаски пясък. Момчетата сигурно не бяха влизали тук, откакто бе починала майка им. Тя си помисли, че това е един вид светилище или само част от живота им, която бяха запазили непокътната. Не трябваше да разпитва Джордж. Ако искаше, той сам щеше да й каже.

Мина й през ума, че това би могло да бъде нейната стая, но знаеше, че никога няма да спи тука. Стаята щеше да си остане затворена като паметник на всичко, което се е провалило в миналото на семейство Рандолф.

— На хоризонта се виеше тънка струя дим.

— Мислех, че е свършила с прането отдавна — отбеляза Хен.

— Вероятно не е имала време, защото е гледала Зак — рече Джеф.

— Имахме доста мръсни дрехи — изтъкна Джордж.

— Ако ни чака да ги прострем вместо нея, аз се махам — заяви Монти.

— Господи — възкликна Джордж. — Та ние нямаме въже за пране. Не може да е изсушила всичко.

— Исусе Христе! Това означава, че всичко, което притежавам, е мокро — изстена Монти. — Какво ще облека?

— Какво им има на дрехите, с които си облечен сега? — попита Джеф. — Носил си ги само една седмица.

— Я млъквай — изръмжа Монти. — Ти да не би да миришеш по-добре.

— Ако вие двамата започнете да се карате отново, ще стоите навън, докато се сдобрите — каза Джордж. — Стига ми толкова за днес.