Лей Грийнууд - Роуз

— Ще трябва още няколко пъти да ходите да пълните вода — отбеляза Монти, след като изляха водата в казана. Той още стоеше там, където го бяха оставили и гледаше втренчено Роуз.

— Тогава вземи едно ведро и помогни.

— Мислиш, че е приготвила закуската и я държи топла, докато чака да свършим всичко това? — запита Монти, докато се връщаха заедно към кладенеца.

— Да.

— По дяволите. И Хен каза същото.

— Струва ми се, че не искаш да чакаш още двадесет минути, а? — попита Джордж.

— Не, но като знам, че закуската е там и ни чака, докато тя ни кара да търчим като роби, коремът ме свива.

Роуз наблюдаваше как Джордж и брат му изливат последните ведра вода в казана за прането. Хен помагаше на Зак да разпределят дървата така, че огънят да обхване казана от всички страни. Тейлър с настървение търсеше мръсните дрехи. Вероятно се надяваше, че ако й намира повече работа, ще я принуди да се върне в Остин.

Роуз беше спокойна. Те вършеха всичко в много по-добро настроение, отколкото бе предполагала. Съзнаваше, че го дължи на Джордж.

Чудеше се какво мисли той за нея. Бе забелязала пронизващия, сърдит поглед, който й отправи, когато издаде заповедта си. Беше я подкрепил, но беше ясно, че привързаността му към семейството си оставаше непроменена.

Роуз обичаше да го наблюдава заедно с брат му. Толкова много й напомняха за семейство Робинсън. Живяла бе с тях до седемнадесетгодишната си възраст — достатъчно дълго, за да отгледат от три до осем деца. Вечно нямаха пари, но единственото, което ги правеше щастливи, беше да се съберат около мистър Робинсън, да разговарят, да се смеят и да се надпреварват кой да привлече вниманието му.

„Катерят се по него като кученца по майка си“, често казваше мисис Робинсън.

Роуз често мислеше с копнеж за семейството, което искаше да има, когато порасне. Три момчета и три момичета. Първо момчетата, за да могат да помагат на баща си, а момичетата по-късно, за да може да ги глези. Не искаше да има голяма разлика помежду им. Нали трябваше да играят заедно, докато пораснат. Мисълта за самотното й детство й причиняваше болка. Естествено, всички щяха да бъдат самостоятелни да се борят за своето място под слънцето, но и всяко щеше да разчита на баща си, ако нещата се усложняха. А той винаги ще е при тях. Винаги. Защото семейството ще бъде много по-важно за него от всичко останало на света.

Джордж щеше да бъде точно такъв баща. Той забравяше за вътрешното си безпокойство само когато се занимаваше с проблемите на братята си. Не го съзнаваше, но семейството беше единственото му спасение. Роуз се чудеше как да му го каже. Но се съмняваше, че ще й повярва, дори и да му го кажеше.

Чудеше се дали момчетата имаха представа, колко много означаваха те за него. Вероятно не. Изглеждаха прекалено заети със собствените си ядове. Само Джордж беше в състояние да забрави за грижите си и да се съсредоточи върху проблемите на другите.

Ах, защо не съсредоточи вниманието си върху мен.

Опитала се бе да не мисли за това. Излишна загуба на време. Тя се бе обвързала със семейството му поради нуждата, която изпитваха един от друг. Не трябваше да допуска грешката да си въобразява, че може да остане при тях по други причини. Но каква болка само й причиняваше мисълта, че той се интересува от нея единствено, защото работи за него.

Щом не можеш да понесеш това, кажи му да те върне в Остин. Но преди да го сториш, си припомни, че колкото и лошо да се държат, това е нищо в сравнение с Остин.

Само че тя искаше повече. Чудеше се дали някой щеше да я погледне с онази обич и загриженост, която се четеше в очите на Джордж, когато погледнеше братята си. Чудеше се дали някой би се отказал от нещо, което силно желаеше, или поне от част от него, заради нея.

Не и в Тексас. Не и там, където тя винаги щеше да бъде онази проклета янки.

— Много си досадна, но готвиш добре — каза Монти, като лапаше закуската толкова въодушевено, че Джордж трябваше да му напомни да внимава за обноските си.

— Затова не трябва да готви толкова вкусно — отговори той с пълна уста. — Никога не съм мислил, че яденето може да бъде такова удоволствие.

— Ако се тъпчеш така всеки ден, конят ти скоро ще откаже да те носи — рече Джеф.

— По дяволите, бих вървял пеша до Рио Гранде, за да ям такава храна.

— А ти, Хен?

— Храната е хубава, но не бих отишъл пеша толкова далече. Ще ми излязат мазоли, големи колкото яйца на опосум.

— Нали знаеш, че не съществува такова нещо — каза Зак.