Лей Грийнууд - Роуз

— Знам, че не е моя работа — обади се Роуз, като се боеше да каже мнението си, — но те ще честват онова, което баща ви е направил, а не самия него. Не се опитвам да променя отношението ви към него, но не можете ли да го забравите поне за парада?

Джордж стана. Роуз никога не бе виждала очите му толкова натъжени. Винаги бе имала чувството, че той е покрит с някакъв защитен слой, който го предпазва от проява на крайности. Но този път болката му беше истинска, дълбока и изгаряща. Не горчива или ядовита като на близнаците. Не войнствена като на Джеф. Изглеждаше наранен там, където беше най-уязвим.

— Момчетата могат да постъпят, както желаят — каза Джордж с глух и безизразен глас, като продължаваше да гледа втренчено в празното пространство, — но аз няма да отида.

Сетне се обърна и излезе от кухнята.

— Това решава всичко — отбеляза Монти с мрачно задоволство. — Джордж е единственият, който можеше да ни накара да отидем.

— Купи ли пръстена? — обърна се Джордж към Джеф, като го бе последвал в спалнята на момчетата.

— Да — отговори той.

После мушна ръка в един от джобовете си и му подаде малък пакет, увит в много хартия.

— Той го пазеше. Бил сигурен, че скоро си щял да дойдеш за него.

Джордж разопакова пакетчето и то разкри тайната си — златен пръстен с голям жълт камък. Знаеше, че се нарича топаз, но имената на скъпоценните камъни нямаха никакво значение за него. Важното беше, че Роуз харесваше точно този пръстен. Това му стигаше.

— Достатъчно пари ли получи за сабята, за да платиш за пръстена? — попита Джордж, без да отмества поглед от пръстена.

— Да. Можех да взема повече, но го накарах да обещае, че няма да я продава поне една година.

— Защо?

— Ще си я вземеш обратно. Може да желаеш да забравиш войната, но ще си поискаш сабята. Мисля, че дотогава ще имаме достатъчно пари. А пък ако ти не я искаш, децата ти ще я искат.

Джордж го погледна със зяпнала уста. Не можеше да повярва на ушите си.

— Сигурно си любопитен да узнаеш защо съм се променил — усмихна се свенливо и малко тъжно Джеф.

Приличаше на човек, на когото се е наложило да приеме без никакъв ентусиазъм нещо, което не му харесва.

— Няма да ти простя, че се ожени за Роуз, така както няма да простя и на живота, че ми отне ръката. Тук не става въпрос дали го искам, или не — не мога да простя и толкоз. Но вие сте моето семейство. С това нещо — добави той, като погледна към остатъка от ръката си, — вие сте единствените хора, с които някога ще живея. Освен това, само вие се отнасяте с мен така, че да не се чувствам изрод. Обаче липсата на ръката ми послужи добре за сключването на сделката. Човек трябва да е много коравосърдечен, за да не ме съжали, че съм я загубил заради каузата на войната.

Джордж изпита огромно облекчение.

— Сключил си отлична сделка, но не заради ръката. А що се отнася до сабята, не я искам обратно. Пък и няма да имам деца, които да я наследят.

— Какви ги говориш, по дяволите? Освен ако дълбоко не греша, онази жена очаква с нетърпение къщата да се напълни с дребосъци.

— Спомняш си какъв беше баща ни. Сериозно ли мислиш, че ще изкуша съдбата, за да се повтори всичко?

— За Бога, Джордж, ти изобщо не си като татко.

— Може би не съм, но това е риск, който не искам да поема.

Роуз дълго седя над чашата с кафе. То изстина много преди тя да стане с тежка въздишка. Знаеше, че неувереността на Джордж е свързана с баща му, ала как да му помогне да я преодолее? Не беше сигурна дали изобщо можеше да направи нещо, освен ако не го накараше да говори повече за нея. Не беше убедена дали е готов да го стори, но по очите му познаваше, че няма да е скоро.

— Никой не ми каза да донеса нещата на баща им — рече й Соления. — Сигурен бях, че все някой ще спомене за тях.

— Джордж ще ти го каже, но му трябва повече време.

Ала дните минаваха и тя започна да губи надежда. Джордж бе сложил писмото от полковника на една лавица, така че да се вижда. То упражни злокобно въздействие върху братята му. Дори и Зак, който не си спомняше нито баща си, нито майка си, беше повлиян от него.

Най-накрая тя не издържа. Взе писмото и го прибра в едно от нейните чекмеджета.

Момчетата веднага забелязаха, че го няма. Роуз видя как всеки влизаше, поглеждаше към лавицата и спираше за миг, щом видеше, че писмото не е там. Настроението им обаче незабавно се променяше и не след дълго се развеселяваха.

Огледът на добитъка вървеше към своя край. Нямаха повече неприятности с Макклендънови и скоро щяха да поемат към ранчото на Кинг. Бяха постегнали къщата, бяха събрали добитъка и очакваха да получат известна сума за него. Възнамеряваха да превърнат ранчото в източник на постоянни доходи.