Лей Грийнууд - Роуз

— Не, в никакъв случай — противопостави се Джордж. — Ще те убият. Как ще се изправиш сам пред петдесетина души?

— Но Хен го е направил.

— Не знам какво е направил той, но сигурно не се е изправил сам пред онази сган. Не е толкова глупав.

— Стойте тук и закусете. После ще организираме лагер навън и ще продължим с огледа на добитъка.

Монти беше войнствено настроен.

— Той ми е брат-близнак. Не мога да го оставя сам.

— Той е и мой брат — каза Джордж, — и ако го познавам добре, иска да бъде сам сега. Той е вълк единак, Монти. Онези типове са в по-голяма опасност от него, а ти си една мечка — ще се втурнеш право към тях с намерението да ги разгромиш със сила.

— Ти за какъв ме смяташ — за глупак ли? Не сме се грижили за това място цели четири години, за да се оставим да ни убият.

— Съвсем не те мисли за глупак — намеси се Роуз. — Само се притеснява за теб.

— Да, но аз пък се притеснявам за Хен.

— Всички се притесняваме за него, но нищо няма да промениш, ако се хвърлиш в неизвестността. Той ще се прибере вкъщи, когато е готов. А сега сядай. Закуската е готова.

Двадесет минути по-късно неловката тишина бе нарушена от един конник, който се приближаваше към къщата. Монти скочи и отиде до прозореца.

— Я да му се не види! — възкликна той. — Та това е Хен и води някаква крава.

— Всички да седнат — каза Джордж, когато мъжете се надигнаха, за да се отправят към прозорците и вратата. — Дръжте се така, все едно не сте забелязали, че го няма.

Малко по-късно, след като се беше измил, Хен влезе в кухнята, седна на отреденото му от Роуз място, сипа си ядене и започна да се храни. Тъкмо се канеше да преглътне втория залък точно когато атмосферата в стаята щеше да се взриви от любопитство, той вдигна глава и отправи поглед към Джордж.

— Зак, по-добре иди да издоиш кравата. Ако Джордж пие кафе на закуска, за нищо няма да го бива.

Хен подари една от редките си усмивки на Джордж и се зае отново със закуската си.

— Никога не съм бил така изплашен през целия си живот — нито дори през войната — каза Джордж на Роуз.

Лежаха спокойно един до друг, току-що се бяха любили и сега се наслаждаваха на удоволствието. Джордж трябваше да си напомни за сетен път, че Роуз е омъжена за него, че ще бъде негова съпруга, докато са живи. Още не му се вярваше.

Тази нощ се любиха особено страстно — вероятно заради опасността от предишната вечер. А може би Джордж бе измъчван от мисълта, че би могъл да загуби Роуз. Каквато и да беше причината, той се чувстваше по-близък с нея от всякога.

— Не мога да повярвам, че ми беше необходимо толкова много време да разбера, че ще нападнат къщата — каза Джордж, като се питаше за пореден път дали инстинктът за оцеляване не го бе изоставил. — Можеха да те убият, преди да стигна дотук.

— Тейлър беше страхотен. Не стреля добре, но иначе е безстрашен. Според мен направо се забавляваше.

— Същото не може да се каже за Зак. Малкият разбойник още бърбори за случилото се.

Роуз се измъкна от прегръдката на Джордж и седна в леглото.

— Досега все не ми се удаваше възможност да ти кажа, но се тревожа за Зак. Снощи никак не му беше до смях. Пребледня като чаршаф, след като застреля онзи тип. Наложи се да измъкна пушката от ръцете му. Съвзе се, едва когато ти се върна.

Джордж усети как хамутът на отговорността го задушава и чувство за вина стегна гърдите му. Дали ще успее да отгледа Зак и Тейлър, преди да се случи още някое произшествие?

Хвала на Бога, че няма да има собствени деца.

— Ще се опитам да му отделям малко повече време.

— Гледай да не разбере защо го правиш — посъветва го Роуз, като се подсмихна. — Зак е много горд със себе си. Гордостта му ще бъде накърнена, ако научи, че съм ти казала за моментната му слабост.

— Но нали току-що ми спомена, че бил вцепенен от страх.

— Така беше, но и ти току-що ми каза, че никога не си бил така уплашен.

— Да.

— Искаш ли да го съобщя на братята ти? На Монти ужасно ще му хареса. На Тейлър също.

— Разбира се, че не искам.

— Ами и Зак мисли така. Най-после той извърши нещо чудесно според него. Има нужда от това, щом се мисли за голям и равен на вас.

Джордж се обърна с лице към Роуз.

— Чудя се как съм могъл да мисля, че ще съумея да се оправя с това семейство без теб.

Роуз поруменя от удоволствие.

— Е, справяш се някак.

— Ами. Най-сетне се примирих с факта, че не мога да правя всичко, както някога съм си въобразявал.

— Не смяташ да заминаваш, нали? — попита Роуз, а очите й потърсиха неговите, докато сърцето й се сви от страх.