Лей Грийнууд - Роуз

— Обзалагам се, че ще нападнат конете и добитъка.

— Не можем да им помогнем — рече Роуз.

— Мога да се промъкна зад къщата…

— Не! — изкрещя тя. — Не мога да те пусна там, без да има кой да те прикрива.

Роуз долови страх в гласа си и това я смути. Как можеше да очаква момчетата да запазят спокойствие, когато тя самата беше нервна. Трябваше да се съсредоточи. И все пак усещаше как страхът се надига в нея. Няма да изпада в паника. Баща й беше офицер. Бе издържал на много битки, но никога не се бе страхувал, нито дори и пред открит огън.

Джордж също не би се паникьосал. Освен това той щеше да разчита на нейната смелост, за да защити братята му. Помисли си колко много означават те за него и за нея, и нервите й се опънаха. Не знаеше кой ще нападне къщата, но само страхливи подлеци нападаха жени и деца.

Страхът й прерасна в гняв.

— Щом видиш, че се приближават, избери си един от тях и се цели само в него — обясни Роуз на Тейлър. — Изобщо не поглеждай друг, защото няма да се прицелиш добре.

Баща й я бе научил на това. Избери мишената и забрави за всички останали край нея.

— Отначало стой тук до мен — продължи тя. — Ако започнат за обграждат къщата, отиди на другия прозорец.

Нападателите нахлуха в двора в галоп. Сякаш изникнаха от мрака без никакво предупреждение.

Роуз и Тейлър започнаха да стрелят почти веднага. Нападателите явно очакваха, че ще сварят неподготвени обитателите на къщата и се стъписаха.

— Не спирай да стреляш — нареди тя на момчето, докато подаваше празната си пушка на Зак и взимаше друга. — Трябва да поддържаме натиска.

Пукотевицата от изстрелите почти я оглуши. Беше сигурна, че шумът постоянно ще отеква в главата й, но се съсредоточих ожесточение върху неприятелите, които отново се готвеха да атакуват къщата.

— Знаеш ли кои са? — обърна се тя към Тейлър.

— Макклендънови! — извика момчето, без да спира да стреля.

— Кой ги води?

— Старецът. Онзи, който прилича на опушен и осолен.

— Аз ще се целя в него — каза Роуз. — Ти се цели в онзи, който е най-близо до теб.

Тя захвърли втора празна пушка тъкмо когато започна новата атака. Взираше се в нощната тъма и чакаше да се появи белокосият старец.

— Заобикалят къщата от двете страни — предупреди я Тейлър.

— Отиди на другия прозорец — извика тя, без да престава да се взира в непрогледния мрак, приканващ нападателите.

Започна да вали дъжд и почти нищо не се виждаше. Може би ще намокри пушките им и ще им бъде трудно да стрелят.

Те изникнаха от тъмното почти до прозореца й. Сепната от внезапната им поява, Роуз спря да стреля. Ала бързо възвърна самообладанието си и се прицели в стареца. Не го улучи, но със задоволство видя стъписаната му физиономия. Беше близо до целта.

Когато той се обърна, тя забеляза, че ръкавът му е разкъсан. Беше го уцелила. Стреля отново и отново, без да може да го нарани, но успя да улучи други от хората му. Хвърли пушката, без да поглежда назад, взе следващата и продължи да стреля.

— Как се справяш? — попита тя Тейлър.

— Уцелих неколцина. Дръпнаха се, но идват нови и нови.

— Смяташ ли, че ще успеем да ги задържим?

— Само ако не нахлуят в коридора.

— Мисля, че няма да го направят — каза Роуз, учуди на от себе си, че има определено мнение за престрелката — нещо, което съвсем не й беше ясно. — Старецът изглеждаше доста изненадан, когато го улучих. А куршумът сигурно само го е одраскал.

— Какво правят сега? — попита Тейлър. — Нищо не виждам.

— Не знам. Боя се, че се опитват да откраднат бика. Скри ли го, Зак?

— Не можах да го намеря — отговори момчето. — Те се появиха толкова внезапно.

Роуз чу изстрел в далечината. Втори не последва. Нападателите явно бяха стреляли по нещо. Единственият изстрел означаваше, че са улучили целта си. Стана й лошо. Намерили са бика. Джордж ще бъде бесен. Това ще осуети всичките им планове.

— Тейлър, грабвай пушка и тръгвай след мен.

— Какво ще правим?

— Ще ги прогоним оттук. Те не познават околността и няма да ни видят в тъмното. Трябва да премахнем няколко от тях, преди да разберат, че сме излезли навън.

— Но те ще ни убият веднага щом разберат откъде стреляме.

— Няма да се задържаме на едно място. Зак, ти стой до вратата. Не отваряй, докато не чуеш моя глас. Разбра ли?

Детето кимна.

Роуз не бе направила и пет крачки навън, когато пожела да беше останала вътре. Никога не бе съзнавала колко удобно се чувства човек зад дебела стена. През тези греди не можеха да проникнат никакви куршуми, но навън нямаше преграда да ги спре.