Лей Грийнууд - Роуз

Това беше покана. Точно сега беше моментът да реши какво да прави с брака си. Поредица от различни обстоятелства го бе принудила да отложи взимането на решение. Но сега нищо не му пречеше. Трябваше да се ангажира по някакъв начин с тази жена или да я пусне да си върви. Не можеше да я държи вечно тук, да го обича, но да чака и да се чуди.

Той кимна с разбиране.

Видя разочарованието в очите й. Видя го изписано и на лицето й. То застина. Изглеждаше като красив неодушевен предмет.

— Благодаря за рождения ден — рече той, като се почувства по-уверен. — Не трябваше да приписваш заслугата за кожените панталони на мен.

— Знаеш, че на Зак повече ще му хареса, ако са от теб.

— Така е, иначе нямаше да му позволя да ми благодари.

Той замълча. Как да кажеш на една жена, която те гледа с обич в очите, че току-що е направила нещо мило? Щеше да прозвучи почти като обида.

— Не знам как разбираш кога и какво точно да направиш. Аз не мога.

— Може би някои неща са по-естествени за една жена — отговори Роуз и леко се усмихна. — Ти правиш повече от достатъчно.

— Като имам предвид как върви работата навън, не съм много сигурен. Не мога да ги накарам да се забавляват като тази вечер.

— Да, но именно работата, която вършиш, ни позволява да празнуваме — рече тя, а погледът й стана по-нежен. — Сплотеността на едно семейство не се изразява само в празнуване на рождени дни и подаръци.

Тя искаше да му каже нещо, но той не можеше да разбере какво. Но то едва ли щеше да го изненада. Семейството му никога не е било щастливо. Спомняше си само неприятни мигове.

— Може би не познавам братята си. Може би трябва да ги поверя на теб. Ти ще се оправиш с тях много по-добре.

Самосъжаляваше се. Не, още се чувстваше виновен, че забрави за рождения ден на Зак. Изпитваше и отчаяние, че още се колебае като някой глупав хлапак относно Роуз.

— Ако смяташ, че Монти ще ме изслуша по въпроса за кравите… — тя не довърши мисълта си.

Джордж се усмихна и напрежението му попремина.

— По-добре да постоя тук още малко. И ако го направя, ще трябва да поговоря с близнаците, преди да си легнат.

Необходимо му беше и известно време да помисли. Роуз недвусмислено му бе подсказала, че иска да я люби. Той също го желаеше. Толкова много го желаеше, че се учуди как тя не разбра по изражението на лицето му. Но първо трябваше да си изясни някои неща.

Знаеше, че тази вечер ще бъде от съдбоносно значение и за двама им. Знаеше какво иска да направи, но трябваше да се увери, че ще го направи с основателна причина. От жизнено важно значение беше да е сигурен.

Роуз лежеше в леглото. Будна. Чакаше го.

Щеше ли да дойде?

Нищо не бе казал. Само излезе.

Бяха достигнали до кризисна точка. Поне що се отнасяше до нея. Ако Джордж не дойдеше при нея тази вечер, значи тя нямаше значение за него като съпруга. Заболя я само като си го помисли. Беше стигнала твърде далеч, за да загуби.

Но каквото и да станеше, тя никога нямаше да го забрави. Дори и ако повече не го видеше. Никого нямаше да обича толкова, колкото него. До края на живота си щеше да сравнява всеки друг мъж с него.

Беше запомнила чертите му, променливото му настроение, разговорите им, цели сцени. Познаваше всяко негово движение и изражение. Той беше част от нея. Винаги щеше да бъде.

И братята му нямаше да забрави. Чувстваше, че и те са част от нея. Това беше странно, като имаше предвид факта, че те я считаха за външен човек.

Помисли си колко лесно се бе сближила със семейство Робинсън. Беше се почувствала добре дошла още от самото начало. В края на първата седмица вече имаше чувството, че е член на семейството. Защо и сега не е така?

Но тя умееше да се преборва с трудностите. Беше издържали преди Джордж да се появи в Остин, щеше да издържи и ако никога повече не видеше нито него, нито братята му.

Звукът от отварянето на врата прекъсна внезапно мислите й и дъхът й секна. Стъпки в кухнята. Натиска се дръжката на вратата.

Джордж беше дошъл!

Тя го чакаше всред мъждукащата светлина на лампата, чийто фитил беше намален, за да се пести ценното гориво. Той продължаваше да се удивлява на красотата й. Не можеше да проумее как фактът, че баща й се е сражавал на страната на Съюзниците би накарал който и да е мъж да не обръща внимание на красотата й.

Изглеждаше толкова уязвима. Толкова крехка. Толкова изплашена от онова, което той щеше да направи.

Или нямаше да направи.

— Не бях сигурна дали ще дойдеш — каза тя.