Лей Грийнууд - Роуз

Дори гласът й трепереше, сякаш се страхуваше, че и най-малката погрешна стъпка ще го пропъди.

— Трябваше да помисля за някои неща.

— Аз също.

Джордж се почувства неловко. Никога не му беше минавало през ум, че Роуз също може да търси отговор на някои въпроси. Какъв глупак беше! Защо винаги си мислеше, че той е единственият, който трябва да взима решения? Сега осъзна, че се отнасяше по същия начин и с момчетата.

Както и с Роуз.

Беше я приел такава, каквато е, като си въобразяваше, че тя вечно ще бъде при него, ще чака, ще бъде готова на всичко, ще му прощава всеки път, когато той реши да не я потърси.

Джордж се приближи до леглото. Седна на ръба и загледа Роуз в очите.

— Изясни ли си нещата? — попита тя.

— Повече отпреди.

Щеше му се тя да увеличи светлината. Не можеше да види добре изражението й. Искаше да знае със сигурност какво мисли за онова, което щеше да и каже.

— Имаш ли нещо против, ако говоря първо аз? — попита тя.

Стомахът му се сви. От щастливата и весела Роуз от вечерта нямаше и помен. Сега изглеждаше ужасно сериозна. Както и нещастна.

— Не.

Не започна веднага. Не го поглеждаше. И това още повече го изнерви. Ако й беше трудно да намери подходящите думи, това беше само защото знаеше, че тези думи няма да му харесат. Тя вдигна глава и го погледна право в очите.

— Чудя се защо поиска да се ожениш за мен. Съвсем честно, боях се да те попитам.

Тя сведе поглед. Нямаше желание да продължи.

— Знаеш, че те обичам — каза след малко тя. — Никога не съм го крила.

Той не знаеше как да реагира, нито какво да отговори.

— Страхувам се, че любовта ме подмами да дам някои обещания, които може би няма да спазя.

Стомахът му се сви още по-силно.

— Казах, че разбирам страха ти от отговорността и че никога няма да те обвържа изцяло. Разбирам всичко, но не мога да продължавам да живея тук, да чакам да решиш дали да дойдеш при мен и да се опасявам, че всеки миг можеш да промениш решението си. Това ми беше достатъчно, поне така мислех, но вече не е.

Дали не възнамеряваше да му каже, че го напуска?

— Когато дойдох тук, аз си представях, че Свети Георги и дошъл да ме спаси. Знаех, че това са фантазии, детска приказка, но вярвах, че ако поживея малко в ранчото, нещата ще потръгнат.

— Но не стана така.

— Влюбих се в теб. После Зак ме заплени с дяволитата си усмивка. След това ужасно се привързах към Хен. Харесвам дори Монти, когато не крещи и не се опитва да ме сплаши само със силата на личността си. Нямам нищо против Тейлър и се безпокоя за Джеф.

— Ти държиш на всички нас.

— Имаш чудесно семейство. Братята ти са толкова умни, енергични и предани. Всеки от вас е способен да даде много обич, но не я предлага от страх, че може да я отхвърлят.

— Не са отхвърлили твоята обич.

— Не, но се сдържат. Чакат теб. Няма да ме обикнат, докато ти не го направиш.

Джордж беше поразен. Никога не му бе минавало през ум, че решенията на братята му могат да зависят от неговите. Още по-смаян беше, че биха могли да се въздържат от нещо, което искат, само заради него. А като си помислеше, че той се сдържа заради тях.

Ами ако Роуз беше права…

— Никой не може да живее тук, без да се привърже към семейството ти — продължи тя. — Боли ме, че още съм външен човек за тях. Мисля, че не мога да издържам повече.

— Искаш да се върнеш в Остин ли?

— Не!

Промълви го тихо, но с непогрешима непреклонност.

— Искам да остана тук до края на живота си, но не мога. Ако нещата стоят по този начин. Мислех, че мога, но съм грешила. Разбираш ли какво изпитвам?

Можеше ли да я разбере? Никога не бе преценявал обстоятелствата от нечия друга гледна точка освен от своята. Опитваше се, но беше толкова погълнат от собствените си страхове, че не гледаше на проблемите от гледната точка на някой друг. Остана още по-потресен, защото не бе имал време да се допита до собствените си чувства. Но сега трябваше да го направи, тъй като Роуз се канеше да ги напусне. Да го напусне. А много по-ясно от всичко в живота си съзнаваше, че не иска тя да си отиде.

— Започвам да разбирам — каза Джордж, — но грешиш, че семейството ми не те е приело. Понякога си мисля, че Зак те обича повече от всички нас.

— Той иска да ме обича, но макар и да не съзнава какво прави, държи се на разстояние и чака да му дадеш знак, че може да прояви чувствата си.

— Мислиш ли, че разбира тези неща?

Роуз го погледна така, сякаш беше красив и чаровен, но малко смахнат.

— Всички го разбират. Погледни Монти. В началото ме дразнеше. Когато стана ясно, че между нас има нещо, той се отдръпна. Ако бе сигурен, че ме обичаш, щеше да започне отново да ме дразни, но вече като сестра.