Лей Грийнууд - Фърн

Медисън нямаше нищо против и ако тя изпитваше загриженост от това, че го е разтревожила. Фърн го бе държала на разстояние при всяка тяхна среща и може би това бе клинът, от който той се нуждаеше, за да пропука стената, която тя бе изградила около себе си. А Джеймз възнамеряваше да разбие тази стена. Подобно на някакво крехко морско създание, Фърн се бе затворила в черупка, която бе толкова твърда, че никой не бе успял да я разчупи.

Но Медисън бе решил да завладее това съкровище и смяташе да го направи още тази вечер.

На Фърн й се прииска да си върне думите обратно. Медисън изглеждаше съкрушен.

Не, той никога не изглеждаше съкрушен. Може би разочарован или разтревожен, но не и съкрушен. Нищо на света не можеше да пречупи този човек. Ако не одобряваше мнението на някого, той просто се опитваше да го накара да го промени.

Но сега Джеймз изглеждаше наранен и Фърн бе изненадана от реакцията му. Единственото обяснение бе, че той я харесваше много. Но от начина, по който Джеймз й говореше, това й се струваше доста невероятно.

И въпреки това трябва да беше вярно. В противен случай Медисън не би й казал какво харесва у нея. Неговата представа за любезен разговор би накарала краката на всяка жена да се подкосят, но Фърн нямаше такова намерение. Тя просто искаше да се чувства красива, желана и харесвана.

Вниманието й бе привлечено от един мъж, който вървеше бавно по улицата. Той не се спря, но продължи да поглежда по посока на пейката. Тя беше благодарна, че не бе позволила на Медисън да я учи да танцува. Беше сигурна, че щеше да се разпространи из целия град още преди полунощ.

— Роуз казва, че Монти е луд по кравите — каза Фърн. — Аз никога не бих харесала мъж, който предпочита кравите пред жените.

Медисън се отпусна, но ръката му остана далече от врата на Фърн.

— За какво говорех? — попита той.

— Че заради луничките си не приличам на изкуфял търговец на добитък, въпреки че не ми е ясно с какво едно такова сравнение е по-добро от това да бъда сравнявана с юница.

Джеймз се разсмя непринудено.

— Подхвърлих това само за да стане весело. Помислих си, че може би ставате твърде самодоволна.

Фърн се втренчи в него.

— Казвате ми, че кожата ми приличала на стар пергамент, че никоя уважаваща себе си жена не би се разхождала в моите дрехи, че всичко, което съм изрекла, помислила или извършила през целия си живот, е неправилно и след всичко това имате дързостта да ми заявите, че може би съм станала твърде самодоволна. Това ме кара да мисля странни неща за жените, с които се срещате.

Медисън се разсмя отново и я придърпа назад към пейката.

Беше й приятно да усеща допира му, защото й действаше като магия. Този път той беше по-настоятелен. Ръката му обви раменете й и пръстите му нежно започнаха да опипват кожата под ризата й.

Фърн не бе и подозирала, че кожата може да бъде толкова чувствителна на най-слабия допир, на най-малкия натиск, на най-дребната промяна в топлината. Струваше й се, че всяка част от съзнанието й се е концентрирала върху рамото й.

— Вие сте особен мъж — каза Фърн, докато се опитваше да определи дали действията му бяха обяснение в любов и дали тя не бе полудяла, като си мислеше, че бе доловила нежност в гласа му. Нямаше опит с мъжете и единствено инстинктът й я ръководеше сега. Джордж не се държеше с Роуз по този начин, а никой не се съмняваше, че той боготвореше жена си.

Тялото на Медисън не се помръдна видимо, но разстоянието между тях сякаш се скъсяваше. Тя почти можеше да долови как погледът му омекна. Пръстите му й казваха неща, които устните му не бяха посмели да изрекат.

Тогава Фърн осъзна, че на него му бе също толкова трудно да признае, че изпитва силни чувства, колкото на нея й бе трудно да признае, че е жена и като такава са й присъщи всички женски нужди и желания. Той може и да не знаеше, че за него тя означава много, но тя вече го знаеше. Можеше да го прочете в очите му.

Обви я с ръка и започна да я придърпва към себе си.

— Казах също и че харесвам здравия ви разум. Мисля, че ми харесвате най-много, когато сте малко сърдита и не можете да решите дали искате да ме ударите или да ме стъпчете.

— Че кой мъж би предпочел такава жена? — попита тя.

Медисън очевидно беше сбъркан, но Фърн се надяваше, че той ще си остане такъв поне за известно време.

— Не знам — отвърна той. — Със сигурност не и типът мъже, към който си мислех, че спадам. Изглежда, че Канзас събуди защитните ми инстинкти.