Лей Грийнууд - Фърн

Фърн не възнамеряваше да му казва, че косата й беше единственият знак за женственост, с който не бе могла да се раздели. За нея това беше слабост, а тя вече имаше достатъчно слабости по отношение на Медисън.

— Ще се заплете в първото дърво, покрай което мина.

— Имах предвид да яздите с мен, а не да преследвате онези нещастни едногодишни добичета. Вие не можете ли да мислите за нещо друго, освен за работата си?

— Не мислех за…

— Харесвам как се усмихвате. Усмивката променя лицето ви изцяло. Не ви прилича да се мръщите.

Пръстите му започнаха да галят врата й по-смело. Фърн се зачуди какво ли би било, ако я погалеше по голите рамене.

— Струва ми се, че вие самият трябва да се възползвате от съвета си към мен — успя да вметне Фърн, преди Медисън да продължи да говори.

— Имате лунички. Преди не ги бях забелязал.

Фърн ги бе презирала в продължение на години.

— Хубави са. С тях не приличате толкова много на собственик на ранчо, който се кара на каубой новобранец за това, че е подплашил стадото по време на преход.

Ако Медисън продължаваше по този начин, тя щеше да съжали, че изобщо го беше попитала за нещо. Фърн не познаваше човек, който имаше способността да представя нещата, които му харесваха, в толкова черна светлина. Тя не би се изненадала, ако Джеймз й признае колко се е зарадвал, че тя прилича на малко булдогче, че той е търсил такава жена от години и в Бостън не е успял да намери нито една, която да отговаря на изискванията му.

— Голяма тежест ми падна от гърба, като чух това — отвърна тя, — защото бих съчувствала на каубоя новобранец. Опитът ми с тексаските търговци на добитък едва ли може да се нарече приятен.

— Не сте срещнали брат ми Монти.

— Роуз ми каза същото. Според нея аз бих го предпочела пред вас.

Тя не бе имала нещо специално предвид с тази забележка и просто бе повторила думите на Роуз, но Медисън сякаш бе ударен от ток, защото отдръпна ръката си и се премести по-надалеч от Фърн. Тя разбра, че неволно го е огорчила.

Медисън не можеше да повярва, че безгрижните думи на Фърн бяха го раздразнили толкова много. Двамата с Монти не се разбираха, но никога преди Джеймз не бе имал желанието да удуши брат си. Не го интересуваше дали Роуз харесваше Монти десет пъти повече от него, но го болеше при мисълта, че Фърн би предпочела скитащото му братче. Той бе започнал да я смята за своя собственост и нямаше да допусне конкуренция, пък било то и от разстояние.

„Знаеше ли колко смешно звучи това? Ако преди чуеше някой да говори по този начин, би го нарекъл глупак.“

Може и така да беше, но той не можеше да контролира чувствата си, нито пък можеше да потиска желанието, което се надигаше у него.

Медисън се интересуваше от Фърн още от самото начало, но сега изпитваше непреодолимо желание да я докосва и да я държи в ръцете си. Първоначално бе искал само да я защищава и да й помогне да получи щастието, което заслужаваше, но сега чувстваше нещо повече.

Твърде малко време бе необходимо да забрави, че не одобрява панталоните й. Беше изключително привлекателна — имаше тесен кръст, заоблени бедра и дълги, стройни крака. В походката й имаше точно толкова перчене, колкото бе нужно да събуди желание у всеки нормален мъж.

Харесваше му да я държи в ръцете си, да целува устните й, да чувства топлината на тялото й. Улови се да мечтае как я придърпва към себе си, как я люби, бавно, отделяйки внимание на всяка част от тялото й.

За Медисън Фърн вече не бе просто една жена, която въставаше срещу нормите, нито пък единственият човек, към когото изпитваше силна привързаност. За него тя бе жената, която възбуждаше желанието му, жена, която копнееше да бъде обичана.

Но дори и когато усети как напрежението изпъва мускулите му, той остана настрани. Нещо в начина, по който Фърн поддържаше разстоянието помежду им, го караше да действа предпазливо. Той инстинктивно осъзнаваше, че нещо в живота й я беше наранило дълбоко и в своето незнание би могъл да я нарани също толкова зле.

А Джеймз не искаше да направи това. Съдбата вече й беше причинила твърде много болка и й бе дала твърде малко радост. Колкото и да му се искаше да прави любов с нея точно в този момент, той по-скоро би дал обет за безбрачие, отколкото да я нарани.

Изражението на виновна загриженост, изписано върху лицето на Фърн, го накара почти да се усмихне. Почувства се по-добре. Нямаше нищо против тя да се засрами малко от думите си. Това показваше само, че тя бе започнала да се интересува от чувствата му толкова, колкото той се интересуваше от нейните.