Лей Грийнууд - Фърн

Завивайки към задната част на къщата, Фърн се препъна покрай последната отворена врата и влезе в кухнята. Няколко жени приготвяха храна за гостите. Може би познаваше някои от тях, но тя не се спря, а се втурна през кухнята, мина през задната врата и потъна в тъмнината на нощта.

Почти заслепена от сълзите, Фърн все пак се ориентира как да стигне до улицата, но внезапно се озова пред чакащите карети, файтони и кабриолети. Понечи да завие, но разпозна файтона на Медисън. Взела светкавично решение, тя се опита да събере полите си, за да може да се качи.

— Мога ли да ви помогна?

Задъхана от уплаха и изненада, тя се обърна и се намери срещу един непознат.

— Ще ви е трудно да се качите сама.

— Да, имам проблем — отговори Фърн, благодарна на мрака, че скриваше мокрото й от сълзи лице. — Ще ви бъда благодарна, ако ми помогнете малко.

— Жалко, че напускате партито толкова скоро — каза младият мъж, докато подкрепяше Фърн, за да постави крака си на първото стъпало.

— Заболя ме главата. Музиката и шумът не ми се отразяват много добре — отвърна тя, след като най-после се качи и развърза юздите. — Ще ви бъда много благодарна, ако развържете коня ми — каза тя.

— По-добре ще е да избягвате улица „Тексас“ — посъветва я мъжът. — Ако ви зърнат, онези пияници няма да се задоволяват вече с танцьорките от заведенията.

— Благодаря ви — успя да отговори Фърн. Веднага, щом обърна файтона на улицата и зави към къщи, сълзите й отново потекоха.

Беше благодарна, че в дома на госпожа Абът не светеше. Не желаеше да вижда никого и да обяснява нищо. Втурна се към стаята си и запали лампата. Почти разкъса роклята в бързината да се отърве от символа на разбитите си мечти. Ако не беше облякла тази рокля, нямаше да повярва, че е възможно да се омъжи за Медисън, нямаше да покаже пред всички истинската си същност, нямаше да разбие сърцето си.

Проклинайки собствената си глупост, Фърн бързо се преоблече в старите панталони и риза: искаше й се да обвини Медисън и Саманта, искаше й се да упрекне Роуз и Джордж, Хен и госпожа Абът и всички други, които се бяха появили в живота й след онзи фатален ден, когато Медисън слезе от влака.

Но тя знаеше, че нямаше кого да обвини, освен себе си. Никой не я беше накарал да загуби разсъдъка си и да си помисли, че някой като Медисън можеше да я обича повече, отколкото би обичал Саманта, никой не я беше накарал да си помисли, че можеше да бъде нещо по-различно от това, което винаги е била — една неспособна да се приспособи към живота жена. Никой не я беше заставил да захвърли единствения живот, който бе познавала, и да посегне към нещо, което само един глупак би си помислил, че може да притежава. Медисън може и да е държал примамката пред устата й, но тя беше тази, която я отвори, за да отхапе.

Фърн току-що си беше нахлузила ботушите, когато госпожа Абът влезе в стаята с наметната през раменете роба и навита на хартийка коса.

— Какво правиш вкъщи толкова… Какво си направила с тази рокля? — изкрещя тя. — Защо си я съсипала?

— Защото така трябва — отговори Фърн. — Ако имах време, щях да я изгоря.

— Какво се е случило? Къде е господин Медисън?

— Не знам и не ме интересува — отговори Фърн, като грабеше толкова от вещите си, колкото можеше да носи в ръцете си. — Но вие можете да му кажете, ако въобще попита за мен, че първата ми работа утре сутринта ще бъде да се погрижа да му върнат файтона.

— Но къде отиваш?

— В ранчото, където ми е мястото. Не трябваше никога да го напускам. Трябваше да предположа какво ще ми се случи, когато се опитвам да бъда нещо, което не съм.

— Не разбирам за какво говориш — оплака се госпожа Абът.

— Няма значение, аз пък разбирам — за пръв път от седмици насам. Моля ви, благодарете от мое име на Роуз за всичко, което се опита да направи за мен.

— Ти трябва да й го кажеш лично.

— Не е необходимо. — Фърн сложи шапката си на главата и се обърна към вратата. — Благодаря и на вас също, бяхте много мила.

— Е, не разбирам какво става — противопостави се госпожа Абът, — но със сигурност знам, че госпожа Рандолф ще се разстрои много. Тя се е привързала изключително много към теб.

— Също и аз към нея — каза Фърн, — но някои неща просто не са били предопределени да станат.

Сълзите почти я задушиха, докато изтича до вратата, но Фърн не искаше да плаче пред госпожа Абът или пред който и да било друг. Беше извършила глупост и сама трябваше да се справи с последствията.

Докато пътуваше към ранчото, се чувстваше много самотна. Прерията вече не й се струваше дружелюбна. Фърн не усещаше вълна както толкова пъти досега. Независимо дали искаше да го признае или не, беше оставила сърцето си в Абилийн и изобщо не беше сигурна дали щеше някога да си го върне отново.