Лей Грийнууд - Фърн

Медисън не можеше да намери никъде Фърн. Освен че му липсваше, имаше толкова много неща, които искаше да й каже. Саманта беше предложила да проправи пътя на Фърн в бостънското общество. Всъщност беше предложила да я остави да живее с нея и Фреди, докато се почувстваше достатъчно подготвена да ръководи свой собствен дом. За жена с темперамента на Фърн влизането в бостънското общество щеше да бъде свързано с големи проблеми и тревоги и Медисън желаеше да направи всичко възможно, за да бъде колкото можеше по-леко утвърждаването й в него.

— Ако търсиш младата дама — каза му Сам Белтън, — тя питаше за теб преди малко. Казах й, че съм те видял да отиваш към коридора.

— Кога се е върнала?

— Не мисля, че се е върнала.

Медисън не можеше да си представи какво правеше Фърн съвсем сама в някой от онези салони. А може би не беше сама? Усети болка от ревност. Не му харесваше мисълта да седи сама с него, дори и с Фреди. Особено с Фреди. Медисън ускори крачка, докато си проправяше нетърпеливо път през навалицата.

Дори не чу няколкото познати, които го заговориха. Беше концентрирал цялото си внимание да намери Фърн.

— Нямаше я в никоя от стаите, покрай които минаваше коридорът. Къде може да е отишла? Шумът, който вдигнаха жените в кухнята, достигна до слуха му. Може би те щяха да му помогнат. Влезе вътре.

— Търся една от гостенките — каза той, загледан в жени те, които го загледаха също толкова открито. — Няма я вън всекидневните. Има ли някое друго място, където може да е отишла?

— Едно хубаво момиче в яркожълта рокля ли?

— Знаеш, че е хубаво — каза друга жена, като побутна приятелката си. — Мъж като него няма да се залепи за някоя грозница.

Медисън се въздържа да не се усмихне.

— Много хубаво и в много яркожълта рокля — отговори той.

— Тя мина тичешком оттук преди около двадесет минути. Втурна се навън през двора, но не можах да видя къде отиде после.

Медисън се разтревожи. Нещо не беше наред. Последният път, когато видя Фърн, му се стори, че се забавляваше. Нямаше да я остави, ако не си беше помислил, че прекарва добре вечерта.

И навън нямаше никаква следа от нея, но той не очакваше да има. Тя не би излязла от къщата, за да се скита из градината. Беше се случило нещо, което я е разстроило, и тя беше избягала. Не можеше да се начуди защо не беше отишла при Роуз. Може би защото той й беше утехата и най-често беше до нея, затова тя не би отишла при никой друг.

Защо трябваше да го прави? Той беше мъжът, който я обичаше, беше човекът, за когото щеше да се омъжи. Той беше този, който искаше да я отведе в Бостън и да й даде всичко. Той беше човекът, който искаше да прекара останалата част от живот си в опити да компенсира всички ужасни неща, които я бяха сполетели през последните двадесет години. Естествено беше да потърси него.

Но защо не го беше направила?

Когато забеляза, че файтонът му го нямаше, започна наистина да се тревожи.

— Не разбрах защо си тръгва — каза му госпожа Абът. — Не ми обясни абсолютно нищо. Просто нахълта тук, сграбчи толкова от нещата си, колкото можеше да носи, и хукна навън. Но не преди да съсипе онази рокля. Каквото и да направя, никога няма да може да я носи повече.

Когато Медисън видя роклята, разбра, че Фърн беше повече от разстроена — беше бясна.

Той също се вбеси. Не знаеше кой я беше разстроил, нямаше и представа какво й бяха казали или направили, но щеше да се погрижи всеки да си помисли, преди отново да й причини нещо лошо. Беше дошло време хората да разберат, че вече имаше мъж, който да я защитава. Всъщност, той беше готов да се сбие почти с всеки заради нея.

— Каза ми само, че ще изпрати обратно файтона утре сутринта — завърши госпожа Абът.

— Не се притеснявайте. Отивам на ранчото още сега и сам ще го върна, заедно с Фърн.

Пътуването не беше направило нищо, за да успокои Фърн. Напротив, докато почисти коня и го прибра в обора, беше дори още по-развълнувана. Всичко й напомняше за Медисън — конят му, файтонът му, оборът, къщата. Като че ли беше обградена от него и почувства, че се задушава от него.

Но нямаше къде на друго място да отиде, поне не тази вечер. Сигурно можеше да продаде ранчото и може би да изгори къщата и обора.

Беше ужасно глупаво и излишно, но точно в този момент беше готова да извърши всичко, което би премахнало всяка следа от присъствието на Медисън. Не можеше да диша, когато самият въздух беше замърсен от нещата, които той й беше дал.

Докато крачеше през двора към къщата, тя осъзна, че единствените неща, които имаше и не бяха купени от Медисън, бяха дрехите на гърба й, единадесет пилета, четири прасета и една крава.