Лей Грийнууд - Дейзи

— А защо не, ако това е, което иска?

Защо не, наистина? Какво му даваше право да мисли, че може да подрежда живота на другите хора? Никой не одобряваше това, което той правеше. Казваха, че е глупак, защото отказва наследството си. Може би биха казали, че Дейзи е умна, като се омъжва разумно. Но той вярваше, че тя беше в състояние да се омъжи преждевременно. Ако направеше компромис, това щеше да е само от страх. Той искаше да й каже, че не трябва да се притеснява, но не можеше — не и ако не смята да се намира наоколо, за да я вдигне на крака, когато тя залитне. Не желаеше да се откаже от мечтата си само за да й помогне да осъществи своята. Звучеше ужасно дори за него, но нещата стояха точно така. Цялото му бъдеще зависеше от следващите няколко месеца.

Нейното също.

Но тя не беше негова отговорност. Освен това тя не искаше помощта му. Толкова много не го одобряваше, че се беше опитала да избяга. Беше осмяла плана му за хотелите. Най-добре беше да я заведе в Албакерк колкото се може по-скоро. Като не знаеше какво прави тя, нямаше да се притеснява за нея. Трябваше да мисли за своята работа, ако иска да намери злато преди крайния срок. Наистина не му се ходеше в Австралия.

Тайлър приключи с цепенето на последните дърва и започна да ги събира, за да ги внесе в хижата.

— Вероятно няма да има значение какво ще кажа — каза на Зак. — Сигурен съм, че семейство Кокрейн с радост ще й дават съветите, от които има нужда. — Той знаеше, че това трябва да го облекчи, но вместо това го раздразни.

Дейзи седна, за да може Тайлър да й смени превръзката. Досега беше отказвал да я остави сама да го направи. В началото нямаше нищо против, но с всеки изминал ден се чувстваше все по-добре. И колкото по-силна ставаше, толкова повече я дразнеха ограниченията, които той й налагаше.

— Не вярвам, че ще ме оставиш сама да я сменя днес — каза тя.

— Не можеш да виждаш така добре, както аз.

— Изобщо не мога да те видя — изстреля тя. — Брадата покрива лицето ти така добре, че ако те видя без нея, едва ли ще те позная. — Нямаше намерение да споменава за брадата му, но това бе един постоянен източник на дразнение за нея.

— Едва ли ще имаш подобна възможност — каза Зак. — Не се е бръснал от години. Нито пък се е подстригвал, ако съдя по косата му.

— Винаги си мисля, че хората с бради имат нещо за криене — каза Дейзи.

Тя почувства как ръката на Тайлър замръзна за част от секундата, след което той продължи работата си.

— Защо го казваш? — попита той.

Тя се радваше, че не трябва да го гледа в очите. Можеше да бъде доста страховит.

— Брадата е като маска. Не можеш да видиш лицето зад нея. Не можеш да разбереш дали човекът мисли това, което казва.

— Можеш да видиш очите му, да чуеш тона на гласа му, да наблюдаваш поведението му.

— Но лицето най-добре говори за човека — настоя Дейзи, — Онзи, който крие лицето си, крие прозореца към душата си.

— Звучи като нещо, което си чела в книга — потръпна Зак.

— Не всички искат хората да надничат в тях — каза Тайлър.

— Аз не бих искал да имам брада — каза Зак, — но никой не го бърка какво мисля аз.

— Няма да се чудят дълго — рече Дейзи. — Ти тъй или иначе скоро ще си кажеш. — Дейзи бе стъписана от собствените си думи, но, изглежда, нито Тайлър, нито Зак се обидиха.

— Раната ти зараства добре — каза Тайлър. — Може да не остане голям белег.

Той я покри с мехлем и започна отново да я бинтова.

— Всичко, което трябва да направя сега, е да се скрия в някой шкаф за три години, докато косата ми израсте. — Тя нямаше намерение да продължава да се оплаква от едно и също нещо, но след като беше луничава и висока шест фута, един белег и опърлена коса бяха болезнено допълнение към плачевното й състояние.

— Всичко, което ти трябва, е една перука — каза Зак. — Ще останеш изумена от това, което правят в наши дни. Имах чудесна перука за една пиеса, която правихме в училище преди няколко години. Чудя се дали още я пазя. С удоволствие ще ти я заема, ако я намеря. — Сигурен съм, че приятелите на Дейзи ще се радват, че тя е здрава и читава независимо от дължината на косата й — каза Тайлър.

— Не се притеснявам заради приятелите си — каза Дейзи.

— А трябва. На никой друг не му пука, освен на тях.

Дейзи не отговори. Само мъж можеше да бъде толкова прав и едновременно с това — така да греши. Без никога да разбере защо.

На следващия ден Дейзи беше дори още по-отегчена. От заранта валеше дъжд. Небето беше оловносиво, а облаците сякаш никога нямаше да се разкъсат. Постоянното потропване на капките по покрива й лазеше по нервите, но Тайлър все още казваше, че е невъзможно да тръгнат за Албакерк.