Лей Грийнууд - Дейзи

— Но ти нямаш дом. Той изгоря.

Колко глупаво от нейна страна да забрави. Все още не можеше да свикне с тази мисъл.

— Имах предвид дома на приятелите си. — Думите излязоха трудно заради буцата, заседнала в гърлото й. — Освен това той едва ли е свикнал около него да има жена.

— Той не е свикнал около него да има хора. — Зак редеше карти цяла сутрин. Дейзи се чудеше какво интересно намираше в картите един почти зрял мъж.

— Беше свикнал да работи без почивка, когато аз пристигнах.

— Значи не живееш тук с него?

— За Бога, не. Ходех на училище, но избягах.

— Защо? — Дейзи винаги бе искала да ходи на училище. Баща й бе й разказвал за колежите за жени, които бяха започнали да се появяват след войната между Севера и Юга, но тя знаеше, че няма вероятност да попадне в някой от тях. Зак е имал тази чудесна възможност, но той я бе отхвърлил.

— Досадно е. Мразех го. Обичам действията и вълнението.

— Тогава защо дойде тук?

— Защото се крия от Джордж.

— Кой е Джордж?

— Най-големият ми брат. Той си мисли, че е глава на семейството — каза Зак огорчено. — Остави всички останали да правят каквото си искат, а мен прати в колеж.

— Всички останали?

— Да. Имам шестима братя.

— Шестима!

— Никой от тях не е ходил в колеж освен Мадисън. Не можеш да вкараш Монти или Хен в някой от тях дори с пушка. Може би само Джеф, но никой друг.

— Е, смятам, че си голям глупак, задето си избягал. Само си помисли за всичко, което изпускаш.

— Зная точно какво изпускам. Затова и се махам.

Зак спря да реди картите и й хвърли гневен поглед.

— Теб пък какво те интересува?

— Не че особено ме интересува, но си мисля, че е трябвало да останеш в училище.

Дейзи отново се обърна към прозореца, за да избегне възмутения поглед на Зак. Тя си помисли дали да не излезе на разходка, за да може да остане поне няколко минути сама. Имаше нужда от малко усамотение. Нейната собствена стая й липсваше. Беше трудно винаги да си с някой друг, особено когато този някой също не беше очарован от подобна перспектива.

Тя отново погледна през прозореца. Слънцето не беше изгряло, но снегът беше спрял. Беше достатъчно ясно, за да види, че е невъзможно да си тръгне, защото снегът беше твърде дълбок.

Тя се обърна и огледа хижата. Беше по-малка от дома й. Имаше дървен под, но нямаше таван и най-голямата кухненска печка, която тя беше виждала, заемаше по-голямата част от нея.

Беше явно, че хижата е много добре построена. Вратите и прозорците прилепваха плътно към стените. Всичко изглеждаше гладко и равно. Дървените трупи, от които бяха направени стените, бяха добре подредени, а калта между тях беше добре изгладена, така че стените имаха завършен вид. В дъските на пода нямаше пролуки, вдлъбнатини или изкорубени места.

Хижата бе учудващо добре обзаведена. Освен леглото имаше маса с четири стола, шкаф с чекмеджета и голям сандък. От всяка страна на вратата имаше по два реда закачалки за палта, плащове и шапки; под тях — рафтове за обувките. Полиците на отсрещната страна на хижата бяха пълни с книги и най-голямото разнообразие от инструменти, хранителни продукти, подправки и готварски прибори, което Дейзи някога бе виждала.

Тя се огледа, но не можа да види и следа от това, че някога в хижата е живяла жена. Нямаше никакви украшения.

Имаше много пространство, така че тя можеше да прегради едно мъничко кътче за себе си.

— Брат ти има ли някаква тел или въже?

Зак попита кисело:

— За какво ти е?

— За да сложа завеса в този ъгъл — каза тя, като посочи към прозореца, където преди малко беше стояла. — Имам нужда от малко уединение.

— Не виждам защо ти е.

— Ще ми трябва, когато се къпя.

Очите на Зак се разшириха:

— Не мисля, че Тайлър ще ти позволи.

— Защо не? Той самият се къпе.

— Откъде знаеш?

— Всички златотърсачи, които някога съм виждала, миришеха по-лошо от обор. Брат ти — не.

— Потърси си сама — рече Зак, като посочи към полиците на стената между камината и вратата.

Дейзи намери няколко кълбета въже. Всички бяха твърде дебели за това, което й трябваше, но нямаше други:

— Ще ми забиеш ли няколко гвоздея в стената?

— За нищо на света. Не искам Тайлър да ми счупи главата.

— Мислиш, че няма да му хареса?

— Тайлър не обича който и да е да му рови из нещата. Мислех си, че по-скоро ще си ходи с мръсните дрехи, но няма да остави Роза да му ги докосне.

— Споменаваш толкова много хора — рече Дейзи, че едва разбирам за какво говориш.