Лей Грийнууд - Ваялид

— По-добре остани тук — каза Айрис на Дейзи. — Не можем да оставим трима от братята Рандолф насаме без съдия, а ми се струва, че още е твърде рано да жертваме Ваялид. Пък и без това имам нужда от помощта й.

Дейзи се усмихна в отговор. Ваялид се зачуди как Дейзи и съпругът й можеха да запазят спокойствие в едно толкова бурно семейство.

Когато Фърн беше съблечена и натикана в леглото, Ваялид беше толкова разтревожена, че изпрати да повикат лекар. След това даде знак на Айрис да я последва в коридора.

— Десет години помагах на родилки — каза тя, когато вратата зад тях беше затворена. — Нещо с нея не е наред, но не знам какво точно. Съпругът й защо не е тук?

— Писах му да се върне.

— Кога?

— Вчера.

— Може ли да бъде намерен по телеграфа?

— Предполагам, че да.

— Ще накарам Джеф да му изпрати телеграма.

— Веднага ли?

— Да.

— Наистина ли мислиш, че е толкова сериозно?

— Да.

Ваялид не промени мнението си дори когато докторът прегледа Фърн и обяви, че е просто преуморена.

— Той е глупак — заяви ядосано Ваялид, когато семейството отново се събра в дневната и докторът си бе тръгнал. — Нещо с нея не е наред и се страхувам, че ако не вземем мерки…

— Майката на Фърн е починала по време на раждане — каза Айрис. — От това ли се страхуваш?

Ваялид кимна.

— Когато съпругът й се върне, кажете му да се консултира с друг лекар. Не знам каква е репутацията на онзи, който току-що си тръгна, но му нямам доверие.

— Той е най-добрият в Денвър — каза Тейлър.

— В такъв случай на Денвър му трябва нов лекар. — Ваялид си бе позволила чувствата й да вземат връх и бе забравила, че говори с още две жени, които също бяха бременни. Тя не искаше да каже нещо, което да ги разтревожи. — Сигурна съм, че при обикновени случаи доктор Кийнър е много способен, но Фърн има нужда от човек, който да положи специални грижи за нея.

— Не мисля, че има такъв.

— Познавам един лекар в Бостън, който се е грижил за много жени в състоянието на Фърн. Може би той може да препоръча някого.

— Не бих се доверил на лекар от Бостън — каза Джеф.

— Медисън обаче е завършил Харвард и може да не споделя мнението ти — отвърна му Монти.

Ваялид се изправи.

— Ако името на лекаря не се харесва на Медисън, кажете му да ми се обади. А сега мисля, че ще бъде най-добре да се върна в хотела. Не се налага да ме придружавате — добави тя, когато видя, че Монти и Тейлър се надигат от местата си. — Останете и се погрижете Фърн да е добре.

— Джеф може да те придружи — каза Айрис. — Каретата сигурно го чака. Няма начин да е ходил пеша такова разстояние.

— Не е необходимо — каза Ваялид. — Не е необходимо…

— Не можете да се приберете сама — заяви Джеф и се изправи.

Ваялид едновременно искаше да бъде и да не бъде с Джеф. Тя знаеше, че близостта му щеше да съживи всички онези чувства, които толкова се опитваше да потисне. Присъствието на Джеф тази вечер не бе променило нищо.

Ваялид седна в каретата, като си напомни, че не трябва да очаква прекалено много. Но когато Джеф седна до нея, а не срещу нея, тя започна да се надява, че студенината му се дължеше на това, че той не искаше да разкрива чувствата си пред семейството.

— Наистина ли мислиш, че състоянието на Фърн е толкова сериозно? — попита той.

Ваялид знаеше, че не трябва да изпитва разочарование от това, че Джеф се интересуваше повече от снаха си, отколкото от нея, но не можеше да се въздържи. Не знаеше какво бе очаквала да чуе от Джеф — та те нямаха за какво да говорят, освен за близначките, — но все пак се бе надявала на нещо.

— Да. Някога се грижех за жени като нея и мога да определя, че нещо не е наред, въпреки че не мога да кажа каква е причината.

— Ако не си получиш парите, ще започнеш ли отново да работиш като медицинска сестра?

Ваялид не искаше да говори за това. Искаше й се да разбере защо Джеф се бе държал настрана, защо бе дошъл при нея през онази нощ, защо бе предложил да я придружи до хотела. Искаше й се да разбере дали означаваше повече за него от обект за присмех поради факта, че се бе родила на север от линията Мейсън-Диксън. Искаше й се да разбере дали той щеше да продължи да се появява неочаквано в живота й само за да изчезне отново след това.

— Не знам — отговори тя. Мисълта за завръщане в Масачузетс, където да живее до края на живота си, беше твърде неприятна. — Може да го направя, а може и да остана да работя в училището.

За своя голяма изненада тя осъзна, че само допреди няколко седмици тази възможност не й се беше струвала толкова лоша. Същото важеше и за завръщането й на работа като медицинска сестра. След преместването на семейството й в Бостън тя бе работила с някои от най-добрите лекари в страната и бе обичала работата си.