Лей Грийнууд - Ваялид

— Кой се обажда, по дяволите? — чу се глас в ухото й. Ваялид подскочи неволно. Звукът на човешки глас, излизащ от малката слушалка, която държеше в ръката си, я стряскаше.

— Казвам се Ваялид Гудуин и отговарям от името на Джеф Рандолф — каза тя.

— Дяволски странно — изръмжа гласът. — Не знаех, че Джеф допуска жена до служебните си работи.

— Той не може да дойде до телефона в момента.

— Няма значение. Просто му кажете, че влакът е пълен с картофи и пътува за Чикаго. Рабин е подкупил един от диспечерите. Предложил му да раздели печалбата с него, казал му, че Джеф се опитвал да направи „Денвър&Пасифик“ по-мощна. Копелето се опитва да противопостави двете железопътни компании.

Мъжът затвори. Изпълнена с чувството, че току-що е участвала в нещо свръхестествено, Ваялид затвори телефона и предаде съобщението на Джеф. С облекчение видя, че пусна Рабин, но не беше доволна от това, че Джеф просто го остави да падне на пода.

— А сега се обади на подлогата си и му кажи да разкара тази композиция от линията!

Рабин се втренчи с омраза в Джеф.

— И защо да го правя?

— Защото в нашия влак има лекар — отговори Ваялид. — Ако той не пристигне скоро тук, Фърн Рандолф ще умре.

— Не вярвам.

— И защо ще ви лъжем? — попита Ваялид.

— От онова, което каза жена ми, вие сте готова на всичко, за да сложите пръстена на Джеф — или на Харви Маккий — на пръста си. — Той присви устни. — А от онова, което ми каза Бети Сю, може би вече сте го направили.

Рабин не можа да се отмести достатъчно бързо, за да избяга от юмрука на Джеф. Ударът го отхвърли срещу стената. Ваялид се спусна между двамата.

— Не! — извика тя и блъсна Джеф с всичка сила. — Той го казва само за да те ядоса. Не му играй по свирката.

Чу се силно тропане по вратата.

— Господин Рабин! — извика някой. — Добре ли сте?

— Добре е — отговори Ваялид, без да напуска мястото си между Джеф и зашеметения Рабин.

За миг времето сякаш спря. Ваялид знаеше, че ако не се беше намесила, Джеф никога нямаше да успее да овладее гнева си. Постепенно той се отдръпна назад.

Отвън някой продължи да върти дръжката на вратата, опита да я отключи с ключ, който не ставаше за нея, но когато шумът от вътрешната страна на вратата спря, човекът отвън се отказа.

— Защо не искате да върнете влака си? — попита Ваялид.

Когато Рабин погледна гневно Джеф, но не отговори, Джеф отговори вместо него:

— Вероятно става дума за пари. Той никога не се е интересувал от нещо друго. Ще купя товара от теб, Рабин. Колко искаш за него?

— Не го продавам! — сопна се Филип.

— И защо не? — поинтересува се Ваялид. — Какво ви интересува, нали ще си вземете парите?

— Това е бизнес. Няма да разберете.

— Опитайте.

— Не обсъждам бизнеса си с жени.

— Аз мога да ти обясня — предложи Джеф.

Ваялид със задоволство забеляза, че той отново се владееше добре. Тя обаче се опасяваше, че жестоката усмивка на лицето му не означаваше, че е намислил нещо по-лошо.

— Ти не знаеш нищо за тази работа — каза Рабин, но от изражението му Ваялид реши, че той се страхува, че Джеф може и да знае.

— Спомняш ли си, когато ти казах, че на стоковата борса в Чикаго цари хаос? — обърна се Джеф към Ваялид.

— Да, това беше първата вечер, когато работи цяла нощ.

— Там има остър недостиг на картофи. За по-малко от седмица цените скочиха тройно. Филип изпраща влака си там, като се надява да реализира печалба от приблизително петстотин процента.

Не беше необходимо Рабин да казва каквото й да било; изражението му беше достатъчно красноречиво.

— Накарах служителите си да работят цяла нощ — продължи Джеф, като този път говореше на Рабин. — Те събраха картофи от всички краища на Запада и аз вече доставих толкова много, че цената падна с пет долара за тон. Последният ми влак отпътува тази сутрин. Доставих повече от петдесет хиляди тона.

Ваялид направи няколко бързи сметки наум.

— Това ти носи печалба от поне двеста и петдесет хиляди долара — каза тя.

— Виждаш ли — каза Джеф на Филип. — Тя разбира.

— Значи картофите ми не струват нищо! По лицето на Рабин се изписа гняв.

— Те не струват толкова, колкото си платил за тях. — Ако ме беше попитал, щях да ти кажа да си спестиш парите. А сега ще върнеш ли влака си, или ще ми продадеш картофите си?

— На загуба?

— Страхувам се, че да.

— Не можеш да спреш влака. Когато композицията ми стигне до вашата, вече отдавна ще е подминала отклонението. Влакът ви никога няма да стигне до Денвър, без да се върне назад и да заобиколи.