Лей Грийнууд - Лили

Зак не свали очи от нея, докато тя вървеше през залата и най-накрая спря пред неговата маса.

— Здравей — каза тя.

Гласът й беше мек и ясен. Леко провлаченият й говор издаваше, че беше от долината Шенандоа във Вирджиния.

— Здрасти — отвърна Зак, който си нямаше представа какво трябва да направи за тази жена. Изглеждаше му смътно позната, но не си спомняше да беше срещал жена, облечена изцяло в черно, от времето на Гражданската война, когато бе посетил брат си във Вирджиния и бе видял всички онези вдовици. Нито една от тях не беше на по-малко от четиридесет години, докато жената пред него едва ли беше на повече от двадесет.

— Ти пък коя си? — попита Доди.

Доди говореше ревниво, сякаш Зак беше нейна собственост, и това го раздразни. Той харесваше Доди също толкова, колкото и всяка друга жена. Тя се грижеше добре за момичетата му и управляваше добре кръчмата, но той не искаше никой да си мисли, че Доди имаше някакви права върху него, пък било то и някакво заблудено момиче от Армията на спасението.

— Какво искаш? — попита я Зак.

Строгото изражение на лицето й прерасна в усмивка, която накара мъжете около нея да забравят, че не бяха сами в залата. Ако някога на земята бе слизал ангел, то това беше тази жена.

Зак внезапно изпита тревожното чувство, че времето му е изтекло, че тя бе дошла тук, за да му даде вечно възнаграждение за един живот, на който се бе наслаждавал, но който беше прахосал. Това не беше честно. Братята му имаха достатъчно време да остареят и да се покаят за греховете си от миналото. Пред него обаче имаше дълъг списък с грехове, които му предстоеше да извърши.

— Не ме ли позна? — попита го видението. — Аз съм братовчедка ти, въпреки че сме доста далечни роднини. Дойдох тук, за да живея при теб. Ти ме покани — добави тя, когато Зак я погледна с вид на човек, който не знае какво да каже.

Посетителите на „Малкото райско кътче“ все още не бяха осъзнали, че току-що бе настъпил превратен момент в историята на живота им, но наблюдаваха идването му, като си шепнеха един на друг.

— Писах ти — обясни видението, — но не получих отговор. Помислих си, че все още си във Вирджиния сити, но когато отидох там, един много приятен младеж ми каза, че си се преместил в Сан Франсиско. Той откри писмото ми, което беше паднало в някаква пукнатина.

— Няма начин да си роднина на Зак — каза Доди. Червеникаворусата й коса се тресеше тревожно, а гласът й беше рязък и груб. — Той е тъмнокос, а ти си руса.

— Не сме много близки роднини. Баба ми беше Рандолф.

— Къде е семейството ти? — поинтересува се Зак.

— Все още са във Вирджиния. — Тя се разсмя тихо. — Татко и мама не те одобряват.

Зак усети, че смехът й е престорен. Тя беше адски уплашена.

— По-добре седни, за да могат тези момчета да си поемат дъх — каза той. — Какво търсиш в Сан Франсиско?

Тя остана права и в очите й се появи тревога.

— Вече ти казах. Ти ми каза, че ако някога Салем ми писне, мога да дойда при теб. И ето ме тук.

— Не си спомням да съм те канил — каза Зак, като се чудеше как така бе забравил едно толкова красиво момиче.

— Ти ме покани преди четири години, когато дойде при брат си във Вирджиния — напомни му срамежливо тя. — Предполагам, че съм се променила.

Тогава цялото му семейство се беше събрало за първи път от двадесет години. Бяха дошли от Тексас, Колорадо, Калифорния и Уайоминг, за да се съберат в същия дом, от който ги бяха изгонили през 1860 година. За Джордж и Джеф това събиране бе било отмъщение. За Зак то бе представлявало просто събиране на твърде много хора в една къща.

Той си спомняше срамежливото същество, което го беше следвало навсякъде, задавайки безкрайни въпроси за местата, които бе посещавал, и за нещата, които бе правил, докато баща й не я беше накарал да престане с твърде обидното предупреждение, че трябва да се пази от чумави, които се правят на уважавани господа.

— Аз съм Лили — каза тя. — Лили Стърлинг.

Лили! По дяволите! И шестимата му братя се бяха оженили за жени с имена на цветя.

Мозъкът му изключи, мускулите му се отпуснаха и картите му паднаха на масата.

— Мили боже! — извика Аса Уайт. — Вижте какво държи той! Никой не може да бие подобна ръка! — С тези думи той хвърли картите си на масата.

Един по един и останалите играчи се отказаха от играта, тъй като беше станало ясно, че не могат да я спечелят. Въпреки че мъжете в залата вече бяха започнали да дишат нормално, никой от тях не смееше да заговори, освен едно момиче с ярко гримирано лице, което попита с наподобяващ писък глас: