Лей Грийнууд - Лили

Но това беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Не можеше да се върне обратно у дома си, дори ако имаше пари за това, а тя ги нямаше. Баща й щеше да я убие. Просто щеше да й извие врата и да хвърли тялото й по склона на планината.

Лили задърпа нервно воала си. Мислено се видя как изглежда в черно от главата до петите, сякаш беше облечена за погребение. Онези жени в яркоцветните дрехи вътре щяха да си умрат от смях, когато я видеха.

Внезапно взе решение, развърза връзките на бонето и свали шапката и воала от главата си, махна иглите, които придържаха косата й, и ги прибра в чантата си. Разклати глава, за да оправи косата, която толкова грижливо беше скрила под шапката си същата сутрин. Върху раменете, гърба и гърдите й се спусна мантия от руса, почти бяла коса.

Лили усети, че потокът от хора около нея е намалял. Вдигна очи и видя, че е заобиколена от мъже, които я гледаха втренчено.

— Исусе, Мария и Йосифе! — възкликна един мъж, който не можеше да се държи на краката си. — Сигурно ангелите са дошли да ме приберат.

— Никой ангел не е толкова глупав, че да дойде в Сан Франсиско — каза малко по-трезвеният му приятел. — Трябва да е от уискито.

Първият мъж се приближи, протегна ръка и докосна Лили.

— Тя е истинска!

— Това е — каза другарят му. — Повече никакво уиски за теб. Отсега нататък ще се ограничаваме само с опиум.

Ужасена, че беше привлякла вниманието на толкова много хора, Лили оправи косата си, пое си дълбоко дъх, вдигна куфара си и влезе в „Малкото райско кътче“.

Зак усети как ръката на Доди Мичъл стиска по-силно рамото му. Както обикновено, тя стоеше зад стола му. Той стегна предупредително мускулите си. Зак беше комарджия от твърде отдавна, беше изиграл твърде много игри със залози за хиляди долари, беше блъфирал много пъти, когато всъщност не бе имал нищо повече от чифт, за да се остави да бъде издаден от собственото си вълнение. Проклет щеше да бъде, ако оставеше Доди да го издаде.

Той обаче разбираше реакцията й. За първи път в своя двадесет и шест годишен живот той държеше флеш от пики до асо. Независимо какво щяха да хвърлят останалите на масата, той щеше да прибере цялата сума. Не ставаше въпрос за парите или за играта. Ставаше въпрос за ръката и той я беше получил. Нямаше нужда да сменя карти. Ръката му беше идеална. Повечето комарджии играеха цял живот, без да видят такива карти.

Той погледна към останалите мъже на масата. Всички имаха добри ръце. Зак беше сигурен в това.

Боб Уилкирсън смяташе, че изражението му е безизразно, но лявата му вежда беше леко повдигната. Очите на Аса Уайт се плъзгаха по останалите играчи. Ерик Олсен почукваше с ботуш по крака на масата. Хайнрих Байндербекер изобщо не можеше да се владее. Той се беше ухилил като мечка насред поток, пълен с пъстърва. Когато имаше хубава ръка, всички разбираха това.

Само Чет Лий беше толкова непроницаем, колкото беше Зак. Но, от друга страна, Чет винаги вадеше добри ръце. Зак беше сигурен, че той лъже, но никога не бе успял да го хване. Тази вечер обаче това нямаше значение.

Зак се отпусна назад в стола си и наддаването започна. Едва когато залогът стигна двадесет хиляди долара, усети някаква промяна в шума, който го заобикаляше, но не й обърна никакво внимание.

Наслаждаваше се на играта дори повече отколкото клиентите му. Служителите му бяха инструктирани изрично, че никой не трябва да го безпокои, освен ако не става въпрос на живот и смърт. В този звук обаче имаше нещо различно.

В град с население повече от двеста и петдесет хиляди души, всичките от които сякаш бяха пристрастени към комара, дори и най-големите игрални салони винаги бяха претъпкани и шумни. Ето какво не беше наред. Шумът започваше да утихва. Това никога не се случваше тук. Ако имаше нещо, което смесицата от мъже, уиски, пари и жени можеше да гарантира, то това беше шумът. Тази мисъл не излизаше от ума на Зак и той вдигна очи.

Отначало не забеляза никаква промяна. Мъжете около него се бяха вглъбили в игрите, викаха от удоволствие и крещяха от яд. Тъкмо щеше да се върне към своята игра, когато я видя.

Беше облечена в черно от главата до петите. Докато преминаваше през ярко осветената зала, всички застинаха на местата си и шумът заглъхна, сякаш беше потушен от ръката на гневния създател. Мъжете и жените в яркоцветните рокли се втренчваха след нея безмълвно.

Тя сякаш плуваше над земята и единственият признак за физическо движение беше лекото полюшване на материята на роклята й. Топлата, пастелена мекота на кожата й, влажната плът на устните й, синевата на очите й контрастираха рязко с черната й дреха, но дори и те бледнееха в сравнение с блестящия ореол от светлоруса коса, която се спускаше по раменете и гърдите й. Приличаше на жена, слязла от картина на Ботичели.