Лей Грийнууд - Джейк

Уил и Пит хванаха Изабел за ръцете и започнаха да подскачат от радост. На устните й се появи колеблива усмивка.

Джейк харесваше усмивката й — тя променяше лицето й, — но Изабел не се усмихваше често. Чудеше се дали въобще някога е била щастлива, дали й се е случвало истински да се порадва на живота. Имаше чувството, че тя винаги бе поставяла на първо място доброто си възпитание и приличното държание и не си бе позволила да опита вкуса на безгрижието. Искаше му се да можеше да я накара да се усмихва по начина, по който момчетата вече бяха успели. Щеше да му бъде приятно поне веднъж да я види да изостави преценките си за това как да прави всичко съвършено и да направи нещо естествено. Желаеше да я види да тича през тревата с пола, вдигната над коленете, да гази в някой поток, да се разхожда в дъжда, да бере цветя, докато тревите още тежаха от роса. Бе сигурен, че всичко това щеше да й хареса, ако се решеше да си го позволи. Една жена с гореща кръв бе затворена зад стени от лед. Трябваше да бъде така. В противен случай едва ли мисълта за нея би имала такова въздействие върху него.

Момчетата също значеха много за него, но тях можеше да изостави, след като веднъж уредеше живота им. Но не беше сигурен, че можеше да изостави Изабел. Продължаваше да открива у нея неща, които му харесваха. Особено много му харесваше как дрехите стояха като излети по тялото и, поради което тя винаги изглеждаше спретната и хубава. Не се мотаеше безцелно и не се предаваше в битката с живота. Бе решена да се бори докрай и със зъби и нокти да си проправи път. Това му харесваше. В голяма степен му напомняше за него самия.

Изабел вдигна очи към него, а ръката й почиваше на рамото на Уил.

— Сигурно съзнаваш, че даде обещание да вземеш всички момчета. Това означава, че не можеш да зарежеш някои от тях след няколко дни.

— Казах, че ще ги взема, нали? Може да не съм идеален, но поне не си пристъпвам думата.

— Не исках да те засягам на чест, мистър Максуел. Просто се притеснявах от непостоянството на твоя нрав.

Изглеждаше, сякаш тя наистина се бе загрижила да не засегне чувствата му. Трябваше да й покаже как стояха нещата по този въпрос. Нямаше чувства, които можеше да засегне. Той не притежаваше такива от години насам.

— Не можеш да ме засегнеш на каквото и да поискаш, каквото и да означава това, но трябва да знаеш, че аз държа на думата си. Сега ти трябва да удържиш своята. Ние с момчетата трябва да прегледаме конете, а докато се занимаваме с това, ти можеш да приготвиш нещо за вечеря.

— Явно си забравил, че не мога да готвя. Нуждая се от Мат, за да ме научи.

— Вземи някой от тези малки хлапаци, Уил или Пит.

— Не можеш да ги наричаш „малки хлапаци“. И без това самоуважението им е вече достатъчно засегнато.

— Но те са малки хлапаци.

— Още една причина да не ги наричаш така.

— Нека изясним нещата още сега. Нямам време да се замислям над всяка дума, която казвам. И ако не им харесва как ги наричам, то тогава просто ще им се наложи да свикнат.

— Да, нека ги изясним — рече Изабел и се приближи към него, като го гледаше в очите яростно като майка, която се опитваше да защити детето си — Или ще се съобразяваш с чувствата на момчетата, или ще си имаш работа с мен!

Джейк се разсмя. В тази ситуация не можеше да направи нищо друго.

— Госпожице, докато карам хиляда непокорни крави стотици мили през прашните равнини, едва ли ще намеря време да се занимавам с теб. Когато тръгнат; ще трябва да внимаваме да не ги изгубим. А когато индианците започнат да ни преследват, ще се наложи да спасяваме кожите си.

— Затова започни отсега, докато вее още имаш време — отвърна бързо Изабел. — Можеш да започнеш с речника си Няма да търпя псувни.

— Няма да търпиш… — Джейк не можа да довърши изречението си.

Тази малка, слаба и безпомощна жена стоеше тук пред него и си позволяваше да му казва какво да прави. Беше голям инат. Едва ли имаше някакъв смисъл да говори с нея.

— Разбира се, госпожице, всичко, което кажеш.

— Името ми е мис Дейвънпорт.

— Ще те наричам Изабел.

— Няма да отговарям.

— А ти ще ме наричаш Джейк.

— В никакъв случай.

— Добре, поне няма да ми се налага да слушам бръщолевенето ти. — Той си тръгна, но почти веднага се обърна. — Храната трябва да е готова преди мръкване. За индианците е твърде лесно да забележат огъня в тъмното.

Ужасът, който се изписа в очите й, заличи гнева му. Невероятно бе как една жена можеше да се променя моментално от дива котка в едно мило и безпомощно същество, което гледа така, че на човек му се искаше само да го прегърне и да каже, че всичко щеше да бъде наред. Това трябваше да се забрани със закон.