Лей Грийнууд - Уорд

— Аз пък никога не съм намирал нищо, освен крави, в тези храсталаци — обади се друг.

— Като ти гледам физиономията, чудя се как така кравата не си е плюла на петите — пошегува се трети.

— Наистина щеше да избяга, ако преди това не я бях хванал с ласото си.

По време на тези безобидни шеги, които си подхвърляха каубоите. Уорд помогна на Марина да се качи на собствения си кон. След това всички се насочиха към ранчото — кавалкада от седем мъже, придружаващи една жена.

Освободена от напрежението при интимната прегръдка и допира на Уорд, Марина скоро започна да се забавлява. Всеки един от мъжете се опитваше да надмине останалите, като я обсипваше с комплименти. Един от тях извади китарата си и й изпя песен за тъмнокоса испанска красавица с огнени черни очи.

— Тя не е испанка — отбеляза Уорд.

— Но затова пък има испански очи — настоя младежът с китарата.

Марина никога не се бе чувствала толкова волна и свободна. Изпита истинско разочарование, когато пристигнаха в ранчото. Почти осезателно можеше да почувства как ограниченията на благоприличното държание и строгото възпитание изсмукват живота от нея. Мъжете се разпръснаха, като я оставиха заедно с Уорд да се изправят очи в очи с Луиза Дилън, която ги чакаше под сянката на вечнозелените дъбове, обрамчващи входа към къщата. Марина бе готова да се закълне, че очите на тази жена изпуснаха яростни искри, когато ги видя двамата с Уорд, но щом се приближиха и слязоха от конете си, тя бе същата усмихната и грациозна домакиня, каквато винаги е била.

— Уорд, никой не ми съобщи, че си се върнал — каза тя, като му подаде бузата си за целувка — Виждам, че си намерил нашата изгубена дама.

— Нашата изгубена дама? — повтори учудено Уорд, като хвърли смутен поглед от Марина към майка си.

— Аз съм гостенка тук — обясни Марина.

Погледът на Уорд стана предпазлив. Той целуна майка си и се почувства задължен да обясни.

— Конят й се изплаши и побягна, отнасяйки я прекалено далеч.

— Скъпа, можела си да се нараниш — обърна се Луиза към момичето със загрижен тон. — Не би трябвало да излизаш без Рамон.

— Исках да разгледам и по-отдалечените райони на ранчото — отвърна Марина — Рамон ми каза, че не обича да язди далеч от къщата.

— Вината е моя — продължи Луиза — Една майка винаги се тревожи. Трябва да отидеш при него. Рамон иска да знае кого ще поканиш на тържеството по случай годежа ви.

Марина почти физически почувства въздействието, което думите на Луиза оказаха върху Уорд. Въздухът между тях като че ли замръзна. Неспособна да постъпи по друг начин, тя просто вдигна поглед към него. Усмивката му се бе стопила, очите му бяха студени като лед.

Моментът не беше подходящ за обяснения, а и тя нямаше обяснение, което можеше да оправдае постъпката й.

— Къде е той?

— В салона.

Марина се обърна към Уорд.

— Моля те, благодари от мое име на мъжа, който хвана коня ми. Ще ти посветя един танц фанданго тази вечер, затова че ме спаси.

— Не трябва да очакваш от Уорд да стои до толкова късно — каза Луиза, като потупа лекичко ръката на сина си. — Сутринта трябва да става рано. Има да свърши доста работа, преди да отиде в армията.

— Значи си тръгваш? — попита Марина, като внезапно се почувства ограбена.

— След два дни — отвърна Уорд. — Върнах се вкъщи само защото татко е твърде болен, за да се справи сам със събирането на добитъка.

Той щеше да си замине толкова бързо, колкото бе дошъл. Марина трябваше да стисне здраво ръце, за да не ги протегне напред и да го задържи.

— Ще се моля за твоята безопасност.

С тези думи тя се обърна и бързо влезе в къщата. Ако ще си тръгва, помисли си тя, нека го направи по-бързо, преди да започне да я боли прекалено много.

Уорд влезе в стаята си с намерението да си легне, но звуците на фандангото премахнаха всякакви мисли за сън. Марина Скот беше долу, танцуваше, усмихваше се на Рамон, даряваше му любовта си, чакаше с нетърпение да стане мисис Рамон Дилън.

Не знаеше защо трябваше да се чувства изненадан да научи, че най-красивата жена, която някога бе срещал, бе сгодена за Рамон. Винаги ставаше така. Би трябвало досега да е свикнал. Всъщност наистина беше свикнал. Въпросът беше в това, че обикновено не му отдаваше никакво значение. Но този път не беше така. Изобщо не му харесваше, че Рамон бе спечелил сърцето на Марина.

Целия следобед и вечерта Уорд бе прекарал с баща си, като обсъждаха състоянието на ранчото и стадата. Луиза се бе справила добре по време на болестта на баща им, но тя не бе толкова твърда като Гарднър или Уорд, що се отнася до парите, които харчеше Рамон. Сега, когато Рамон щеше да се ожени, беше естествено той да иска да увеличи разноските си, но ранчото не можеше да покрие такива разходи. Уорд трябваше да поговори с Рамон, преди да си тръгне.