Лей Грийнууд - Уорд

— Отговорите ти не са много изчерпателни — каза той. — Ще се наложи да те отведа вкъщи. Коя си ти?

Марина му хвърли недоволен поглед.

— Няма да ти кажа.

Тя забърза напред, но той без усилие я настигна. Трябваше да се досети, че изобщо не би могла да му избяга.

— Мога да те последвам и да разбера.

— Няма да посмееш.

— Каубоите са нехранимайковци и негодници, забрави ли? Ние правим всичко, което си поискаме.

Марина вдигна поглед, за да разбере дали бе ядосан, и за част от секундата видя на бузата му трапчинка, която в същия миг изчезна. Тя се усмихна.

— Не би трябвало да го казвам, но ти наговорих всичко това, защото ме ядоса.

— Винаги ли си готова да се бориш, когато някой те ядоса?

— Обикновено. Това ми докарва доста неприятности.

— Предполагам, че когато се усмихнеш, неприятностите изчезват от само себе си.

Марина не можа да се удържи и му отправи най-ослепителната си усмивка.

— Не винаги. Баща ми практически е имунизиран срещу моите усмивки.

— Разбирам какво имаш предвид. Майка ми е същата.

— Но ти си мъж. Можеш да отидеш където поискаш, да правиш каквото пожелаеш, да се ожениш когато пожелаеш.

— Не е толкова лесно, дори и за мен.

— За момичетата е още по-трудно.

— Дори когато едно момиче изглежда като теб?

— Знаеш ли, външността не е всичко.

— Това не е много разпространено мнение.

— Е, мнението си е мое. — Марина заби поглед в земята пред краката си. — Ти изглеждаш много добре, особено за един каубой.

Дълбокият му, искрен смях я смути.

— Какво е толкова смешно?

— Ти.

Марина не бе сигурна, че това й харесва. Думите му не прозвучаха като комплимент.

— Това не е много учтиво.

— Учтивостта е за светските дами, а не за смело и буйно момиче като теб.

— Ти обичаш ли смелите жени?

— Разбира се. Те са много по-забавни, отколкото дамите.

На Марина изобщо не се хареса това, че загуби положението си на дама в очите му.

— А тази моя черта ми докарва немалко неприятности. Като сега например. В този момент би трябвало да бъда в стаята си, отпусната в следобедна дрямка.

— Но тогава аз нямаше да имам възможност да те спася.

— За теб това би ли имало някакво значение?

— Повече, отколкото можеш да предположиш.

Отново я обхванаха топлината, напрежението и необяснимата слабост, които бе изпитала, когато той я държеше в прегръдките си. Сега усмивката му не бе подигравателна, дори не приятелска. Това бе усмивка на мъж, който намираше жената до себе си за изключително привлекателна.

Марина също го намираше за много привлекателен. Беше изненадана, когато в пълна степен осъзна колко бе привлекателен в действителност. Но как бе възможно това? Тя беше сгодена за Рамон Дилън, най-красивия мъж в Тексас и един от най-богатите. Как успяваше този каубой да накара кръвта й да закипи, а страните й да се покрият с ярка руменина?

Можеше да почувства присъствието му без дори да вдига поглед към него.

— Как си се озовала на земята на Дилън? — попита той.

— Не съм се озовала. Точно от тази земя започнах разходката си.

— Добре, но откъде си тръгнала?

— От къщата.

— Никога не съм те виждал там. — Усмивката му стана широка и неустоимо привлекателна. — Щях да си спомня, ако беше оттам. Да не би да работиш в къщата или в някое ранчо наблизо?

Дрехите й! Той я бе взел за слугиня или за дъщерята на някого, който работеше за семейството. Съвсем изненадващо за нея, тя осъзна, че това й харесва. Даваше й анонимност, свободата да бъде самата себе си.

Обърна се към него и му се усмихна предизвикателно.

— Аз също не съм те виждала. — В никакъв случай не би могла да пропусне мъж като него.

— Помагах при събирането на добитъка за продан.

— О, това обяснява всичко.

Той внезапно пристъпи напред, изправи се пред нея и й се усмихна — голям, едър, добронамерен. Само че този каубой не я накара да се смее. Напротив, когато го погледна.

Марина затаи дъх.

— Как се казваш?

— Марина Скот. Защо искаш да знаеш? — Тя се опита да се изплъзне покрай него, но той я хвана за ръката и я спря. Тя понечи да се отскубне от него, но борбата й не бе много енергична. Спряха, когато Марина забеляза топлината в очите му.

— Един мъж винаги иска да знае името на жената, която е откраднала сърцето му.

Той сигурно се шегуваше. Та те току-що се бяха срещнали. Но сърцето и заби по-силно при тази мисъл Бог да й е на помощ. Марина искаше това да бе истина. Не разбираше какво става с нея. Внезапно бе изгубила способността си да мисли. Нищо не изглеждаше така, както трябваше да бъде, и всичко това, защото той си бе направил шега с нея.