Лей Грийнууд - Уорд

Но наистина ли бе шега? Мъжът й се усмихваше, но в усмивката му нямаше нищо подигравателно. Бе усмивка на човек, който харесва това, което вижда, и има точно това предвид, което бе казал.

— Не ставай глупав. Невъзможно е да изгубиш сърцето си за по-малко от десет минути.

— Тогава защо чувствам в гърдите си празнота? Сърцето ми не би могло да изчезне просто така. — Той шеговито се огледа наоколо, като че ли го търси.

— Сега вече ми се подиграваш.

— Сложи ухо на гърдите ми. — Той я привлече по-близо. — Чуваш ли нещо?

Марина чуваше само собственото си сърце, което блъскаше неистово в гърдите й. В този момент изгуби всякакво желание да се шегува или да флиртува.

— Кой си ти?

— Уорд Дилън. Баща ми е собственик на „Ранчо дел Еспада“.

Сякаш я поляха със студена вода. Тя беше в прегръдките на брата на мъжа, за когото бе сгодена и щеше да се омъжи!

— Пусни ме!

— Имам по-добра идея. Ще те сложа на седлото на коня ми, а ти по пътя ще ми разкажеш какво правеше сама на това място.

Марина хвърли поглед към седлото.

— Не мога да яздя по мъжки.

— Лесно е. — Той я пусна и скочи на седлото. — Подай ми ръце.

— Защо?

— Престани постоянно да задаваш въпроси. Просто ми подай ръце.

— Добре, но не разбирам… Ооо!

Преди Марина да разбере какво става, Уорд я вдигна от земята и я настани на седлото пред себе си. Тя отново се оказа в прегръдките му, облегната на гърдите му, устните й практически докосваха бузата му. През тялото й премина гореща вълна. Бяха неприлично близо един до друг и тя не можеше да направи нищо, за да промени това.

— Не би трябвало да яздим така — едва успя да промълви.

— Може да ни отнеме часове, докато намерим коня ти.

Толкова време ще ми е нужно да се върна вкъщи, ако трябва да вървя пеша.

Мислите й се объркаха в безумен водовъртеж. Трябваше да му каже, че е сгодена за Рамон, но просто не можеше да произнесе необходимите думи, не и когато той я държеше по този начин. Защо не бе могла веднага да разбере, че той е брат на Рамон?

— Защо не съм те виждала в Сан Антонио? — попита Марина.

— Учех в медицинския институт. Когато се върна вкъщи, обикновено помагам на татко в ранчото.

— Ти си лекар?

— Не съм сигурен, че имам право да се наричам така. Все още не съм практикувал, но наистина имам лекарска диплома.

Лекар-каубой, произхождащ от богато семейство! Баща и би бил изумен. Но не по-малко от самата нея. Предполагаше се, че лекарите са пълни стари господа с големи бакенбарди, а каубоите са мръсни и грубовати. Този мъж в един миг бе разбил всичките й представи.

— Изобщо не приличаш на Рамон — отбеляза тя със свито сърце.

— Защото приличам на баща си Рамон прилича на майка ми.

— Искам да кажа, че той не се занимава с добитък и не носи груби дрехи.

Рамон винаги бе облечен безупречно, на ленените му ризи липсваше и най-малкото петънце, по дрехите му никога не можеше да се види прах или следи от пот.

— Той е слаб и крехък. Веднъж едва не умря. След този случай майка ми почти не го изпуска от погледа си. Ние никога не говорим за това. Рамон не го показва, но знам, че се срамува, че е болнав.

Марина не беше толкова сигурна. Не беше виждала Рамон да скача на седлото и да събира животите за продан. Опита се да си го представи облечен като Уорд, но не успя. Рамон бе перфектният кабалеро — целият облечен в бяло, черно и сребристо. Винаги бе знаела това, но в този момент осъзнаването на този факт изпрати ледена тръпка по гръбнака й. С Уорд съвсем не беше така. Той също бе джентълмен, но по много различен начин. Нещо в този мъж предизвикваше чувствената, неконтролируема страна на нейната природа. Сега тази буйна жизненост напираше да излезе на повърхността, въпреки оковите на сдържаността и така нареченото добро възпитание, което родителите и учителите й с толкова усилия се бяха постарали да й наложат. Не я бе грижа, че бе предопределена да се омъжи за Рамон. Марина искаше този мъж, искаше го отчаяно.

Избликналите на повърхността чувства я изплашиха. Често се бе изкушавала да върши много безразсъдни и необмислени неща — понякога наистина бе постъпвала така, — но никога не бе вършила нещо подобно. Трябваше да се овладее.

С облекчение забеляза няколко от работниците в ранчото, които препуснаха към тях, а един от каубоите водеше коня й. На никого не се стори необичайно, че я вижда на седлото пред Уорд.

— Хей, най-накрая ви намерихме — каза с широка усмивка мъжът, който водеше коня й.