Лей Грийнууд - Уорд

— Не ставай смешен. Ти имаш всичко, което един човек може да поиска. Защо да ме мразиш?

— Ти имаш Марина.

— И заради това би ме оставил да умра?

— Да. Тя е единствената жена, която някога съм желал.

Уорд реши да не отговаря. Рамон бе пожелавал много жени. Просто Марина бе единствената, която не бе получил.

— Тя каза, че се отвращава от мен и по-скоро би умряла, отколкото да ми позволи да я докосна.

Уорд не беше изненадан. Марина никога не се колебаеше да изрази гласно чувствата си. След минута мълчание Рамон попита:

— Наистина ли обичаш Марина?

— Да. Никога не съм спирал да я обичам.

— И мама каза така. Каза, че трябва да анулираме брака ви. Когато не можахме, тя реши да те накараме да мислиш, че сме го направили.

— Защо? Какво грешно имаше в това да бъда женен за Марина?

— Татко щеше да ти остави всичките си пари.

— Мама сгреши. Той не ми остави нищо.

— Напротив, остави ти.

— И колко? Няколкостотин долара?

— Четирийсет и пет хиляди. Те са в банката в Остин.

Уорд онемя.

— Нямаше да ти го кажа. Щях да ги оставя просто да си стоят там. Ако ти не предявеше претенции до десет години, щяха да станат мои.

— И защо промени решението си? — Уорд не разбираше. Рамон винаги имаше нужда от пари.

— Ти не ме остави да умра.

Уорд би предпочел да чуе, че Рамон бе открил у себе си някакво братско чувство към него. А после реши, че това бе невъзможно, що се отнасяше до неговото семейство.

— Татко остави на Танър половината от ранчото.

Уорд се взираше в Рамон и бе сигурен, че лъже. За парите, както и да е, можеше да повярва. Щеше му се да вярва, че баща му не го бе забравил, но не вярваше, че бе оставил на Танър половината ранчо. Луиза не би му позволила.

— Казахме му, че си мъртъв. Решихме го с мама, така че аз да получа всичко. Явно той е подозирал, че лъжем.

— Но защо е оставил половината ранчо на Танър?

— Защото без значение дали е твое или мое дете, той е единственият внук на татко.

— Защо в Остин?

Нищо от това нямаше смисъл. Ставаше все по-безмислено с всяка минута.

— Той не се доверяваше на приятелите на мама в Сан Антонио.

— И какво трябва да направя, за да получа тези пари? — Уорд не знаеше защо въобще пита, щом като не вярваше в съществуването им.

— Нищо. Те са на твое име.

— А делът на Танър от ранчото?

— Той е под опеката на банката.

— Как разбра?

— Разбрах, когато се опитах да продам малко добитък.

— Можел си да се споразумееш или да измамиш попечителите.

Рамон се усмихна, но усмивката му далеч не бе неустоима.

— Споразумях се.

Уорд изпита облекчение, когато научи, че Рамон бе крал от доходите на ранчото. Това му даваше възможност все пак да повярва в съществуването на парите и дела на Танър.

Не можеше да повярва на това, което се случваше. Стана му леко на душата за пръв път от години. Не беше заради парите — можеше сам да спечели толкова, колкото му бяха необходими, — а заради това, че не го бяха забравили. Дори само заради това си заслужаваше да изживее три нещастни дни в палатката.

— Наистина ли отново ще се събереш с Марина? — попита Рамон.

— Да.

— Мама ще побеснее. — Рамон се взираше в Уорд и по лицето му се изписваше все по-голямо учудване. — На теб не ти пука. Тя ще те намрази, но ти така или иначе ще го направиш.

Рамон се отпусна на възглавницата и затвори очи. Уорд излезе от палатката, но заслепен от слънчевата светлина се спъна в един пън в сянката на един клен. Седна. Имаше да обмисля много неща.

— Тя е последвала Рамон, защото се е разгневила, че е действал против волята й. Когато е научила, че е ранен, настояла да я заведат при него.

Марина бе дошла да предупреди Уорд за идването на майка му. Искаше му се да не го бе правила. Изненадата от неочакваното й появяване едва ли щеше да бъде по-лоша от това да чака пристигането й цял час.

— Надявах се да имахме малко повече време, преди да застанем лице в лице с нея, но предполагам, че не е добре да го отлагаме.

— Не мисля, че трябва да присъствам — каза Марина.

— Ти си ми съпруга. Разбира се, че трябва.

— По-късно. Не веднага.

— Защо?

— Имате да уреждате нещо с нея. Може би ще е по-лесно, ако не съм там. Поне не пред погледа й. Как е той? — попита Марина, като имаше предвид Рамон.

— Все още много го боли.

— Добре. Надявам се агонията му да продължи поне месеци.

— Марина! Той е мои брат.

— Но също и човекът, който излъга и двама ни и който направи всичко, за да съсипе живота ти, както и моя, и на Танър.