Лей Грийнууд - Уорд

— Какво направи с мен? — попита Рамон.

— Трябваше да спра кръвоизлива.

— В противен случай щях ли да умра?

— Да.

След това Рамон не каза нищо. Отново потъна в сън. Събуди се и се нахрани, след което пак заспа. Всеки път, когато се събудеше, гледаше Уорд с втренчен поглед, но не казваше нищо. Уорд чакаше и се грижеше за него през цялата нощ, на другия ден и на следващата нощ. От ранчото идваха и си отиваха хора, като носеха храна и още одеяла. Уорд се грижеше за брат си и го хранеше, но въпреки това Рамон мълчеше.

— Как е той? — попита Джейк, когато пристигна при тях на следващата сутрин.

Двамата бяха застанали пред палатката. Нощният студ бе отстъпил на топлината на ранните слънчеви лъчи. Денят щеше да бъде чудесен.

— Добре е.

— Искаш ли някой да дойде при теб или да те смени?

— Не.

— Сигурно ти е скучно да седиш сам тук.

— Така имам предостатъчно време да мисля.

— Мислиш прекалено много — каза Джейк — Някой ден може да ти размъти мозъка.

Уорд се усмихна в отговор.

— Безпокоиш се, защото трябва сам да хвърляш ласото си по животните?

— Може и така да се каже — отвърна Джейк, като отново се метна на седлото — Кога ще можем да го пренесем в къщата?

— Не и до два-три дни.

— Раните му бяха сериозни, нали?

— Ако бе ударил главата си така, както тялото, нямаше да оживее.

Джейк направи гримаса.

— Аз съм падал стотици пъти и никога не съм си наранявал нещо друго, освен гордостта.

— Тогава си имал дяволски късмет.

— Да. Е, не го приемай много навътре. Ако се нуждаеш нещо, просто дай един изстрел с карабината. Марина ще ти донесе обяда.

На следващия ден Джейк стоеше на стълбите и наблюдаваше Пит и Уил, които пришпорваха конете колкото сили имат, като всеки се стремеше пръв да стигне при него. Двамата спряха, скочиха от седлата и започнаха едновременно да крещят.

— Насам идва една дама — успя пръв да съобщи Пит.

— Освен това със себе си води много хора.

— Тя изобщо не ми хареса — заяви Уил. — Изглежда стара и зла.

Джейк нямаше представа, коя можеше да бъде тази жена. Нито пък Изабел. Никои никога не ги бе посещавал.

— Може би е някой от Сайпрес Бенд — предположи Марина, която в този момент хранеше Дейл. Бебето напълно се бе възстановило.

— Трябва да се срещнеш с нея — каза Уил, като не успяваше да се въздържи. — Тя е в онзи голям дилижанс с червени седалки и истински прозорци.

— Придружават я четирима каубои — добави Пит. — И всичките са въоръжени.

— Звучи ми, сякаш е нещо като карета — каза Изабел. — Не съм виждала нищо, което да отговаря на това описание, откакто напуснах Ню Орлиънс.

Всички те се преместиха до портата. Пит и Уил продължиха да разговарят, като всеки се опитваше да надмине другия в описанието на невероятния екипаж. Гледаха как дилижансът се приближава. Беше нещо като процесия. След първата кола идваха още няколко по-малки.

— О, да — каза Пит. — Забравих да спомена за другите.

Джейк погледна Марина и забеляза, че цветът се бе отдръпнал от лицето й.

— Добре ли си? — попита той.

Марина кимна, без да отмества очи от приближаващия керван.

— Знаеш ли кои са тези хора?

— Не.

Но Джейк беше сигурен, че тя много добре знае за какво става дума, и, че въобще не й харесва. Когато колите стигнаха на около петдесет ярда от къщата, Бък се отдели от тях и пришпори коня си към портата.

— В дилижанса има една жена, която е дошла да се срещне с Уорд. Твърди, че му е майка.

Уорд влезе в палатката, за да види Рамон. Той беше буден.

— Оздравяваш бързо, но се страхувам, че развалих красивата ти кожа.

Рамон просто го погледна.

— Ръката и кракът ти ще се оправят. Няма белези и няма да куцаш.

Рамон остана безмълвен. Уорд изми лицето му, нахрани го и се накани да напусне палатката.

— Защо го направи? — попита Рамон.

— Кое? — попита в отговор Уорд, доволен, че Рамон най-сетне проговори.

— Защо ми спаси живота?

Уорд изпита остро чувство на вина. Чудеше се дали Рамон е разбрал, че за момент се бе поколебал да оперира.

— Аз съм лекар.

— Не е заради това. Защо го направи?

— За Бога, Рамон, ти си мой брат. Какво друго очакваше да направя?

— Да ме оставиш да умра.

— Защо?

— Защото аз бих те оставил да умреш.

Уорд замълча. Явно Рамон бе в делириум и не знаеше какво говори.

— Не ти вярвам. — Но погледът на Рамон го накара да настръхне и да се замисли дали да не му повярва. — Защо? — попита.

— Защото те мразя. Мразя те от години. Уорд не можеше да повярва.