Уилям Грифин - Ловците

Монтвейл изви вежди.

— Сигурен съм, че и двамата добре разбирате, че това ще бъде още една стрела в колчана ми, ако се наложи да се обърна към президента. „Господин президент, той не се доверява дори на генерал Нейлър. Нали помните Оли Норт?“

Нейлър се намръщи.

— На тези думи президентът би отвърнал: „Така е, защото подполковник Кастило не работи за генерал Нейлър, а за мен“.

— Всичко е ясно — отвърна Монтвейл с усмивка след малко.

— Ще отнесете ли въпроса до президента, господин посланик? — попита Кастило.

— По всяка вероятност ще го направя, макар не веднага. Картата, с която разполагаш в момента, е асо. Генерал Нейлър е прав. Ако президентът беше на мястото на папата, след речта му тази вечер сигурно щеше да бъдеш провъзгласен за Свети Карлос Спасител на страната.

И Нейлър и Чарли се разсмяха.

— Значи ще намерите на господин Елсуърт някаква друга задача — продължи да настоява Кастило.

— Нека ти покажа своите карти — отвърна Монтвейл. — Става ли?

Чарли кимна.

— Много съм впечатлен от теб.

— На това ли му се казва „замазване на положението“ ?

— Изслушай ме. Няма да ти струва нищо. Само малко време.

— Стандартната ми тактика, когато имам работа с по-умен от мен, е да бягам надалече — обясни Кастило.

— Това ли е твоето замазване на положението?

— Не съм на вашето ниво и го знам. Само защото звучи ласкателно, не означава, че е истина — продължи Кастило.

— Защо тогава да е лъжа, че съм впечатлен от теб?

— Зависи от какво точно сте впечатлен?

— Също като президента, аз съм на мнение, че ти се справи блестящо с откриването на самолета и въпросния Лоримър. Проблемът ми е — освен че президентът те смята за велик — че съм на мнение, че трябва да работиш за мен.

— Господин посланик, не искам да работя за вас.

— Едва ли това е най-важното в момента. Президентът много харесва личния си агент.

— От вас, господине, искам единствено да ме оставите на мира, за да свърша онова, което ми е поръчал президентът.

— Докато не каза това, си мислех, че наистина си точно толкова умен, за колкото те представя президентът — отвърна Монтвейл.

— Моля?

— Не можеш да си позволиш да си сам, Чарли — продължи Монтвейл. — Имаш нужда от мен. От връзките ми. От властта ми. От влиянието ми. В Ленгли и сградата на Дж. Едгар Хувър използват снимката ти за мишена на дартс. Във ФБР те мразят точно колкото и приятеля ти Хауърд Кенеди.

— Не бях сигурен, че вярвате на тези приказки.

— Просто проверих — призна Монтвейл. — Имам приятели в Бюрото. Няма човек, който да не се зарадва, ако се намери някой да изкорми и разпъне Кенеди.

Любопитството надделя у генерал Нейлър.

— Кой е този човек? Какво е направил?

Монтвейл се усмихна покровителствено.

— Както Чарли ми каза — а моите приятели потвърдиха — след като е бил допуснат до най-кирливите ризи на ФБР, господин Кенеди отишъл да работи — предполага се, че получава доста голяма заплата — за известен руски мафиот, някой си Александър Певснер, и отнесъл със себе си тайните. — Той замълча за миг. — А нашия приятел Чарли го мразят, защото, когато изпратили инспектор да му съобщи, че е длъжен в мига, в който влезе в контакт с Кенеди, да ги уведоми, нашият общ приятел Чарли им казал хич да не се надяват. Освен това подозират — и то с основание — че Чарли стои зад заповедта на президента да прекратят търсенето и преследването на господин Кенеди.

— Певснер и Кенеди ни бяха от полза в миналото — обясни Кастило. — И със сигурност мога да кажа, че ще ни бъдат от полза и в бъдеще.

Чарли забеляза изражението на Нейлър.

„Поглед на съжаление и недоверие. Той си мисли, че съм тръгнал по пътя на Оли Норт. А аз току-що изгубих битката. Какво, по дяволите, очаквах?

Монтвейл е прав, аз наистина съм младши офицер, който се е сдобил с прекалено много власт, с която трудно се справя.

Аз съм една много малка рибка, пусната сред големите акули“.

— Какво предлагате, господин посланик? — попита Кастило.

— Докато дойде моментът, в който мога да убедя президента — а въпросът е кога ще стане, не дали — че Звеното за организационен анализ трябва да бъде под мое командване, смятам, че е в интерес и на двамата да си сътрудничим.

— Как?

— Ти ще ме държиш в течение какво става. Не ми е приятно, когато вляза в Овалния кабинет, президентът да ме посреща с думите: „Чарлс, направо няма да повярваш какво е направил Кастило“, а аз да нямам представа за какво ми говори. Искам да мога да му кажа, че съм наясно какво правиш, и по този начин да ти помогна.