Уилям Грифин - Ловците

— В знак на благодарност, упълномощих Чарли да му съобщи, че съм наредил на директора на Централното разузнаване и на директора на ФБР — всичко това става по време, когато ти все още не беше директор на Националното разузнаване — да прекратят разследванията и да не ги подновяват без изричната ми заповед. Певснер подозирал, че ЦРУ се опитват да го открият в чужбина, а ФБР продължават да го издирват в Щатите. Ако го открият, или ще го арестуват със заповед от Интерпол, или ще съобщят местонахождението му на някое от правителствата, които все още го издирват.

— Положението ще остане непроменено, ако Певснер продължи да ни оказва помощ и докато не наруши някой от законите на Съединените щати.

— Този тип продължи ли да помага? — попита Монтвейл.

— Осигури ми хеликоптера до имението „Шангри-Ла“ — обясни Кастило.

— Той в Аржентина ли е?

— Нямам представа къде се намира Певснер в момента — отвърна честно Кастило. — Натъкнах се съвсем случайно на Хауърд Кенеди в Буенос Айрес и той уреди хеликоптера.

„Това не е някоя нагла лъжа. Просто поизкривих малко истината. Откъде да знам, Алекс в момента може да е в Пуенте дел Есте, Уругвай, не в Аржентина“.

— Кой е Кенеди?

— Бивш агент на ФБР, който в момента работи за Певснер — обясни президентът.

— Той какво прави в Аржентина?

— Придружаваше самолет „767“, натоварен с предмети на изкуството, изпратени от саудитското кралско семейство в Риад за Ислямския културен център „Крал Фахд“ в Буенос Айрес, и е върнал в Риад понита за поло, седла и други амуниции за кралското семейство — отвърна Кастило.

— Самолетът сигурно е собственост на Певснер? — предположи Монтвейл.

— Вероятно, господине, не попитах.

— И този тип Кенеди просто ти осигури хеликоптера, защото го помоли, така ли? Това ли се опитваш да ми пробуташ, Кастило?

— Сигурно го е направил със съгласието на господин Певснер, господине, но истината е, че не го попитах.

— Държа да отбележа, господин президент, че цялата тази работа ме хвърля в недоумение.

— Чарлс, нали си чувал какво казват за политиците, че си избират доста странни партньори за леглото.

— Просто не разбирам защо този тип Кенеди е бил притеснен, че агентът от ФБР го бил видял — продължаваше Монтвейл.

— Кенеди очевидно е параноик — отвърна президентът. — Решил е, че ФБР продължава да го търси, въпреки че изрично наредих да бъде оставен на мира, и си е наумил, че щом го открият, ще го ликвидират.

— Пълен абсурд!

— Съгласен съм. Първо, ликвидирането му ще бъде незаконно — продължи президентът.

— Защо е решил така?

— Ами — намеси се Кастило — Кенеди е бил старши агент от „Вътрешни операции“ на ФБР и знае какви тайни на Бюрото са потулени.

— Чарли — обади се президентът, — може и да греша, но разпоредбите за опазване на държавни тайни не включват ли и всичко, с което се занимаваше досега? Дори самоличността на хората, с които си се срещал?

— Точно това казах на господин Юнг, господине.

— Значи няма място за притеснение — кимна президентът. — Тъй като въпросът беше повдигнат, Чарлс, защо не провериш и в ЦРУ, и във ФБР, за да се увериш лично дали спазват заповедта, която съм издал? Ако случайно са пропуснали, държа да ме уведомиш.

— Не мога да повярвам, че някой би пристъпил заповед на президента, господин президент.

— Чарлс, би ли проверил, ако обичаш — настоя президентът.

— Разбира се, господин президент.

— Чарли, така и не разбрах дали си открил нещо полезно в имението.

— Открихме тефтерче с адреси и кодирани имена. Агент Юнг каза, че кодът изглежда сравнително прост и че много лесно ще бъде разчетен.

— Надявам се вече да е предадено за обработка.

— Не е, господине. От хотела дойдох направо тук, господине. Освен това…

— Какво?

— Честно казано, господине, мислех, че е най-добре първо да разбера дали не съм си изгубил работата преди да отпътувам за Форт Мийд, за да…

Президентът вдигна ръка, за да го прекъсне.

— Искаш да кажеш, че си открил само някакво тефтерче в имението, така ли?

— Не, господине. Открихме документи, които според агент Юнг са за парите, с които господин Лоримър разполага в уругвайски банки.

— Много ли са парите? Повече ли са, отколкото би могъл да е спестил за черни дни?

— Петнайсет милиона и седемстотин хиляди долара, господин президент.

— С какво доказателство разполагате? — попита посланик Монтвейл. — Банкова книжка? Сертификати за депозит? Какво?