Зейн Грей - Гърмящото стадо

Конете захапаха мундщуците и се впуснаха в силен бяг напред. Мили трябваше да пусне поводите, защото рискуваше да бъде издърпана от седалката. Те се понесоха сред бизоните, получавайки често по някой ритник от тях. Изправяха се на задните си крака, хвърляха се пак напред, надавайки силен вик на уплаха, който заглушаваше общия шум. Мили никога не беше чувала кон да вика. Тя не можеше да предприеме друго, освен да завърже поводите и с широко отворени очи да се оглежда наоколо. Една от кобилите, любимката на Джет, за миг падна на колене. Смъртен страх обзе Мили.

Другата кобила продължи да бяга, като с устрема си издърпа другарката си напред и я върна в лудия бяг.

Пространството около колата постепенно се стесняваше, докато заприлича на тесен кръг, само няколко метра отпред и отстрани останаха свободни. Грамадните, космати, наведени глави блъскаха отзад, почти опрели се в задната част на колата.

За Мили беше настъпил решителният момент. Тя беше чувала, че бизоните преминават и стъпкват всичко, изпречило се пред тях, те като че ли имаха вече намерение да направят това. Конете бяха принудени да намалят устрема си, за да го уеднаквят с този на бизоните. Те не можеха нито да избързат, нито да се свият встрани, нито пък да се спрат. Бяха обхванати, влачени и блъскани напред и техният ужас бе надхвърлил всякакви граница. Те ритаха на всички страни, цвилеха от уплаха и хапеха блъскащите се бизони. Бе чудо, че не се счупи някой крак, колело или амуниция.

Силен удар насмалко да събори Мили от капрата. Уплашена, тя погледна назад. Един стар бизон с рунтава глава, голяма като бъчва, се беше блъснал в колата. Празното пространство отляво също се стесни, така че бизоните тичаха съвсем близо до колата. Мили разпери ръце. Едно от колелата щеше да се счупи, колата можеше да се прекатури и тя…

Голям черен бик се блъсна в задното колело. Бързо въртящият се железен обръч одраска кожата му. Бикът бързо наведе глава и се изви настрана. Един от краката му попадна между спиците, шумно прашене заглуши тропота от копитата. Бикът падна, колата дръпна напред и за малко щеше да се преобърне. Мили вече не беше в състояние и да вика. Тя се вкопчи с всички сили за седалката. Тогава започна нещо ужасно. Конете започнаха да се изправят, като че ли окът ги дърпаше назад. Бизони започнаха да се трупат върху съборения си събрат и една вълна премина през цялото стадо.

Блъскащите се отзад бизони удряха по задните колела и скъсаха обръчите им, докато групата стана толкова голяма, че можеше да вдигне колата, да я понесе и да изблъска конете напред.

Мили не можеше да мигне. Погледът й беше прикован от вълнообразната маса. Непрекъснатото трополене, нестихващото блъскане и предстоящата катастрофа я хвърляха в безумие. Тези удари, това стържене и клатушкане, близостта на бизоните, тази луда бъркотия — това беше твърде много за нея. Ръцете й загубиха силата си. Колата се наклони встрани и застина в това положение. Надигна се ужасен шум. Бизоните, които идваха отзад, заиздигаха големите си глави и се закатериха по спрялата пред тях маса, като се сгъстиха в една грозна, черна вълна, непреодолима като настъпващ потоп. Глави, рога, руна, стърчащи опашки — едно гъсто, люлеещо се море от бизони се блъскаше в колата. Вдигна се гъст прах, въздухът стана плътен. Гърдите на Мили като че ли щяха да се пръснат. Тя падна назад в безсъзнание.

Когато отвори очи, стори й се, че се събужда от кошмарен сън. Лежеше по гръб и гледаше небето, покрито с тънък облак прах. Беше ли спала?

Изведнъж усети люлеещото се движение и шум, който изпълва ушите й. Колата й се движеше непрекъснато напред, но тя не можеше да прецени бързината. От всички страни се носеше глухо, барабанящо трополене на копита.

Тя не посмя да се надигне и да погледне. Положението трябва да се бе изменило. Колата вървеше постоянно и равномерно, без да подскача и да се мята. Трополенето още се носеше из въздуха, но не така силно, както преди, не така рязко и заплашващо. Тя разбра, че напрежението е отслабнало. Къде беше, колко дълго е лежала в безсъзнание? Какъв ще бъде краят на това ужасно препускане?

Междувременно прахът и миризмата от бизони бяха намалели. Устата й беше напълно пресъхнала. Пулсът й се успокои. Тя видя слънцето високо на небето, червено-кафяво и закрито от тънък пласт прах. Когато напускаше лагера на Джет, беше ранна утрин. Тя виждаше пред себе си Кетли — Сам Дейвис, един от бандата на Юнгерс!… Часове бяха минали, а тя още е обкръжена от бизони. Краят още не бе дошъл, но това беше неизбежно. Какво ли не преживя! Жесток живот! Злощастна беше нейната съдба. Неочаквано тя помисли за Том Доун и живот, надежда и кураж запламтяха от очарованието на любовта.