Зейн Грей - Гърмящото стадо

При готварските съдове откри кибрит, който след продуктите за хранене беше най-важното. И така окуражена, Мили пристъпи към приготвяне на яденето си.

Мракът бе настъпил. Огънят ярко трептеше, отражението на залязващото слънце беше обагрило хоризонта с червен цвят. И тъй като работата и беше привършена, тя изведнъж осъзна ужасната действителност.

„Аз съм сама — прошепна тя. — Безпомощна, загубена. Нощта настъпва. Нощта, от която винаги съм се страхувала.“

И дълго време тя усещаше тръпки от особен страх. Тя се замисли и замечта. Не я хващаше сън. Пантери, мечки, диви котки и вълци живееха сред тези храсталаци край реката. Тя потърси сред дрехите си малкия револвер Дирингер. Нямаше го. Не притежаваше никакво оръжие освен брадвата, а за размахване на брадва й липсваше сила.

Но тя не прибягна веднага към привидната сигурност на леглото във вътрешността на колата. Започна да се разхожда наоколо, в непосредствена близост с огъня. Вглеждаше се в нарастващите сенки и плахо се ослушваше. Щурци и жаби прекъсваха тишината с вечерните си песни. Бавно се спускаше черната нощ над реката, а по небесния свод затрепкаха купища светли звезди.

После мислите й се върнаха към трагедията, която сложи край на авантюрите на Джет. Мъртви в реката, мъртви в ръцете на отмъстителните индианци. Кетли. Той уби заради нея. Заради нея умря. Един човек, известен в живота си с това, че е бил само лош и пропаднал. Едно добро чувство към този човек си пробиваше път в душата на Мили.

А сега беше сама и трябваше да търси пътя си — накъде? И от тъмната бездна на мислите й се появи образът на Том Доун. Мили започна да плаче. Непоносим бе и споменът за любовта му, за целувките му и за всички планове за щастливо бъдеще. Може би не ще го види вече. Но тя трябва да опита, да намери изход, път за спасение. „Ще опитам заради него“ — хълцаше тя. Тогава грижите и мъките й отстъпиха място на изтощението, бавно се качи на колата, уви се в одеялата и заспа.

Птича песен я събуди. Слънцето беше изгряло, зелените листа леко шумоляха. Няколко секунди тя не можа да се опомни. Но онова сковаване на мислите й, оня страх да гледа на опасностите с отворени очи бяха изчезнали.

Като се изправи, тя видя белите коне да пасат под тополите, близо до колата. Стройни сиви сърни, кротки като домашни животни, пасяха заедно с тях. Един заек прибяга край зеления шубрак. Утрото беше изпълнено с рядка красота и спокойствие. Мили вчеса късите си разрошени коси. Лицето и беше обгоряло от слънцето и вятъра. После излезе от колата, готова да посрещне деня.

Първо напълни двете торби с ечемик и ги понесе към конете. Не стана нужда да върви дълго. Двата коня я забелязаха и тръгнаха насреща й. Тя окачи торбите на главите им, заведе ги при колата и ги върза здраво. Закуската не й отне много време. Изми съдовете и ги нареди в сандъците, изтупа одеялата и ги нави. Сега оставаше най-тежката работа — впрягането.

Но щом започна, отбеляза, че не беше забравила нищо. Естествено, трябваше да употреби всичките си сили, за да вдигне тежкия ок и да го задържи, докато свърже тегличите с куките.

„Тъй! — прошепна тя с известна гордост и учудване. — А сега?“

Беше ли колата в ред? Тя я обиколи, както беше виждала да прави Джет. Една от спиците на задното колело беше счупена, други повреди не можа да открие. Джет един ден преди отпътуването беше смазал колелата на колата. И така нищо не оставаше, освен да тръгва. Но тази мисъл отне целия кураж на Мили. Изглеждаше й невероятно, че се осмелява да пътува сама през прерията.

„Тук не мога да остана, би било толкова лошо, колкото и едно безцелно пътуване — промълви тя отчаяно. — Трябва да опитам. Но накъде, накъде?“

Тя закърши ръце и потисна страха си. Един ужасен проблем стоеше пред нея. Опасността сега не беше по-малка от времето, когато беше пленница на Джет. Отново си припомни, че съдбата я пожали в момент на най-голяма беда. Какво ли, ако тя беше само едно страхливо, слабо момиче? Тя си вдъхна кураж и си каза, че ще стисне зъби, за да издържи на всички изпитания.

После Мили приклекна пред едно пясъчно място и се загледа в него, а мислите й трескаво заработиха. Ненапразно беше слушала мъжете в лагера да говорят за пътища и пътеки из местността. Познанията на Джет бяха ограничени, но Фолънсби знаеше наизуст цялата бизонова област. Често го беше виждала как чертае карти по пясъка. И тя взе пръчка в ръката си.

„Тук е запад — промълви тя замислена. — Видях, че там залезе слънцето. Тук е север. Аз трябва да вървя на северозапад. Десет дни траеше пътуването от Пийс Ривър до поста на Спрейг… Тук е реката Пийс.“ И тя начерта една линия по пясъка.