Зейн Грей - Гърмящото стадо

Една случайност я спаси.

Мили се изправи. Тя видя сивата прерия и после — кафяви, рунтави бизони в силен тръс на около петдесет метра от себе си. Колата бавно се движеше. Мили се облегна на седалката и се огледа наоколо. Чудесна гледка — Джетовите бели коне в уморен тръс, на десетки метра от пръснатите бизони. Тя не можеше да повярва на очите си. Конете бяха напълно спокойни.

От другата страна се простираше празно пространство между колата и бизоните, които покриваха прерията. Далече се виждаха черни петна — подскачащи гърбици на бизони и ивица от сива трева. Отпред — същата картина, но в по-голям мащаб. Навсякъде бизони, но вече не в гъсти маси и не в усилен бяг.

„Това вече не е паника — си каза Мили със сигурност. — Те само се придвижват, не се интересуват от колата, от конете… Аз съм спасена!“

Вързаните поводи висяха на спирачката, Мили се качи на капрата и ги взе в ръце.

Конете реагираха веднага: не усилиха хода си, но наостриха уши и вдигнаха глави. Те сякаш бяха доволни, почувствали, че са водени, и продължиха в тръс напред, като че ли не съществуваха никакви бизони. Промяната учуди Мили, но потта, пяната и напластеният прах по конете показваха ясно, че колата беше изминала голямо разстояние по време на припадъка на Мили.

Девойката не подкара конете, макар че отново държеше поводите, за да чувстват присъствието й. Тя стоеше сковано на капрата и от време на време подвикваше на конете някоя успокоителна дума, оглеждайки бързащата маса от живи тела, сред които беше затворена. Времето минаваше бързо. Слънцето приличаше. Дойде часът, когато бягането на бизоните премина в бавен тежък ход.

Така премина следобедът. Слънцето залезе на запад като тъмнозлатист кръг. След малко за свое учудване Мили видя, че предните редици от бизони бяха изчезнали зад хоризонта. Те бяха стигнали до края на лекия склон при крайбрежната зеленина. Какво ли означаваше това?

Когато колата стигна до мястото, където се бяха изгубили гърбиците на бизоните, Мили видя склон, покрит със запотени бизони и опасан със зелен пояс от дървета. Тук-там прозираше светлият блясък на вода. Тъмночервеното залязващо слънце хвърляше последните си отблясъци върху зелената прерия. В далечината една пурпурна завеса покриваше хоризонта.

Конете на Мили достигнаха пояса от дървета и навлязоха в гъстите шубраци, където се мяркаха бизони. Тя чувстваше как веригата от живи бизони се разкъсва и безпокойството и страхът й се смениха с надежди. И така, тя имаше възможност в безопасност да изчака преминаването на остатъка от стадото. Тя сви зад група тополи към една зелена поляна и спря.

Конете морно спряха и дишаха тежко, не обръщайки внимание на съблазнителната трева. От двете страни на поляната преминаваха бизони. В отделни групи или дълги вериги те отиваха към реката, откъдето долиташе непрекъснато плискане. Мили чакаше търпеливо, докато преминат гъстите маси. Редиците ставаха псе по-редки и накрая дългият поток завършваше с групи от малки бизончета. Те бързаха през горичката, трополяха из храсталака, за да запляскат в широкото течение на реката. После шумът от разплисканата вода постепенно утихна, замря и глухото трополене на копита.

Тишина. Странна тишина. Цял ден непрестанно бумтене изпълваше ушите на Мили, първоначално като далечен грохот, после като непрекъснато трополене и гърмене от безброй копита направо в ушите й. Тя не можеше да свикне изведнъж с тишината. Беше загубила представата си за нея. Хиляди чувства се надигаха, готови да овладеят сърцето й. Но това чаровно спокойствие край брега на реката! Сънлив, задушливо горещ беше въздухът, лишен от всякакъв живот. Този миг на неестествена тишина я накара да се вгледа в усамотената местност. Сама, загубена сред обширната прерия.

„С какво да започна сега?“

Много работа й предстоеше, много: да се погрижи за конете, а също малко и за себе си, за да подкрепи силите си; да избере една посока и да пътува в нея, докато намери път, който да я изведе до някой лагер или пост. Неочаквано тя се сепна, мисълта за ужасния проблем, който не смогваше да разреши, я сломи. Тя усети мъчителна тревога.

„Не бива да мисля — прошепна бързо на себе си. — Трябва да действам.“

Слезе от колата. Горичката се снишаваше постепенно до зелената тераса, покрай която бяха преминали бизоните. Трева имаше в изобилие. Конете нямаше да се изгубят. Тя се канеше да развърже хамутите им, когато се сети, че после ще трябва да впрегне конете. И започна да изучава грижливо всеки каиш и всяка стегалка. Тайната на конските амуниции не й беше съвсем непозната. И въпреки страха и загрижеността си тя можа да си припомни някои неща. После разкопча страничните каиши и свали хамутите. Конете се затъркаляха върху прашното място, отъпкано от бизоните. Изправиха се мръсни и жълти, изтърсиха от себе си облаци прах. После с пръхтене се запътиха надолу към водата. Мили си спомни за своята жажда, завтече се към брега на реката, бързо се наведе и започна да пие. После се върна при колата, за да прегледа съдържанието й. Намери чувал зоб за конете, сандък с готварски съдове, друг сандък, пълен с продукти, денк с одеяла и накрая — брадва и лопата.