Зейн Грей - Гърмящото стадо

„Вчера изминах тридесет, може би четиридесет мили. Точно в северна посока, към тази река. Значи съм тук.“ Тя отбеляза една точка в пясъка и една втора линия, която представляваше реката, край която се намираше.

„Не смея да се върна в лагерите до бизоните. Мога да попадна в ръцете на индианците. Значи не бива да вървя по реката на запад. Трябва да я пресека и да тръгна на северозапад.“

Размишленията й бяха резултат от влиянието Джет и неговата среда. Нямаше нужда от особена мъдрост, за да пресметне приблизително къде се намира прерията и какво трябваше да направи, за да стигне до населената местност. Тежкото беше да го изпълни. Тя беше пътувала често през дивата прерия и имаше що-годе представа за трудната задачата, която й предстоеше.

Тя въздъхна дълбоко, разпери ръце и сви юмруци. Как не й се искаше да напусне покоя на тези хубави тополи! Нещо обаче трепна в гърдите й, тя се обърна и се качи на колата.

Ориентира се по слънцето и подкара конете през прерията. Сива, красива равнина, слабо наклонена на север, покрита със зряла трева. Далеч на изток се виждаше тъмният хоризонт — широката ивица бизони. Те се бяха оттеглили и пасяха надолу по реката. Чудна гледка, окъпана в светлина, се разкриваше пред погледа на Мили. Няколко километра пътуване я доведе до височината на склона и оттам тя хвърли поглед на околната област. Но очите й постоянно се спираха върху северозападния хоризонт. Зад километри обширна, вълниста прерия, сива, монотонна и пуста, се издигаше една пурпурна завеса — Ляно Естакадо. Мили позна очертанията на тези върхове и за миг чувството на изоставеност изчезна. Но пътят до тази земя беше дълъг.

Наляво от нея се простираше начупена верига от зелени дървета. Като лента, просната по сивата прерия, тя водеше направо към Стекъд Плейн, където, както Мили знаеше, бяха изворите на всички тези тексаски реки.

„Бих могла днес или утре да стигна това шосе, ако пътувам право на запад.“

Това беше привлекателна идея, но здравият разум не искаше да приеме такъв голям риск. Между нея и лагерите на ловците скитаха команчите. Тя трябваше да се движи по една дъга из прерията до скалистата стена и за около пет-шест дни щеше да стигне до шосето. Тогава сигурно ще срещне ловци или колари. Как ще намира всяка вечер вода и как ще преминава реките, които ще й се изпречват на пътя — това бяха най-трудните проблеми.

Докато колата продължаваше да напредва и мислите й непрекъснато се въртяха около това опасно пътуване, вниманието й беше привлечено от дивите животни, които населяваха околната прерия.

Стройни, сиви антилопи с бял корем не си даваха труд да се отстранят от пътя й, наостряха уши и любопитно гледаха как тя минава покрай тях. Бизоните бяха изчезнали. Няколко койоти дебнеха антилопите. Малко по-нататък тя съгледа един сух, с почти бяла козина вълк, който стоеше на върха на една могила и наблюдаваше. Непрекъснато пробягваха зайци, а прерийни птици изхвръкваха из тревата. Веднъж Мили видя как един червен сокол изпърха във въздуха и като стрела се спусна в тревата, за да се издигне отново с малко животно в ноктите си. Красота и живот, постоянна жестокост, смърт.

Така минаваха часовете, дните. Пътуване при знойно слънце, нощем почивка край речните храсталаци, далече от призраците на прерията.

Куражът на Мили оставаше несломим, но тя се измъчваше все по-силно от физическите несгоди, от хиляди сменящи се настроения, въображения, мисли, които невинаги можеше да превъзмогне. Започна да мрази прерията, която беше бедна на живот, цветове, предмети, които облекчават от бремето на това безкрайно пространство. Нищо повече от една сива плоскост и забулен в пурпур хоризонт. Никакво шосе, река, лагер, планина — само далечната Ляно Естакадо, така недостижима.

Но докато Мили беше подложена на телесни и душевни мъки, конете крачеха напред. Те си знаеха работата и отхвърляха часове и километри зад себе си; водеха Мили от река до река, от място към място, ден след ден през безкрайната прерия.

Една сутрин Мили вече просто не беше в състояние да се надигне. С усилие тя можа да стигне до капрата и да поеме поводите на конете, за да ги насочи към онази измамна земя, която се мяркаше на хоризонта. Тя не можеше повече да владее мислите си и треска обхвана мозъка й.

Отсрещните вълни из прерията сякаш се присмиваха на Мили със своята бледнееща, сива далечина, с измамливата си далечност и с трептящата си омара. Жаркото слънце се издигаше високо, палеше, скланяше на запад и залязваше. Тази вечер Мили не намери вода. Конете нямаха какво да пият. Мили смеси малкото останала от буренцето с тяхната зоб. Гладът прогонваше всички други усещания, освен болката в преумореното й тяло. Тя упорито продължаваше да се осланя на решението си от първите дни на опасното си пътуване. Хапна малко и се смъкна в колата, без да се страхува вече от нощта, но така уморена, че й се искаше да умре.