Зейн Грей - Гърмящото стадо

— Аз съм против — отвърна Фолънсби.

— О, няма да спорим за това. Все ми е едно.

Те стигнаха до лагерния огън и Пруит разбута с мокрите си ботуши полуизгасналата жарава. Фолънсби взе да суши ръцете си на огъня, макар че утрото беше топло. Мили забеляза, че ръцете му трепереха.

— Трябваше отдавна да свършим тази работа — каза Пруит. — Искаш ли да чуеш моята идея, Хенк. Хайде да минем реката и да отидем към Бразъс.

— Отлично — отвърна другият. — Ама да сме наясно. Поделихме парите, които Джетовата годеница стискаше. Какво ще правим с останалото?

— Също поравно.

— Дадено. Дай ръка.

И те си стиснаха ръцете.

— Хенк, от две години вършим обща работа и мисля, че сме добра двойка.

— А момичето? — запита изведнъж Фолънсби.

Те стояха с гръб към Мили, която чу този въпрос и наостри уши. Тя се усещаше въоръжена със своята решителност и с невидимата близост на Кетли.

— А, щях да забравя чернооката завареница — извика Пруит и се плесна по челото.

— Да хвърляме ези-тура, или на карти…? — Фолънсби сви човковидната си удължена мутра.

— Не, момчето ми. Ти печелиш винаги. Ще поделим момичето, както и другите работи.

— Добре. Всичко наполовина, на двама ни, така няма да се караме… Виж къде се дяна Кетли?

— Изплаши се хлапакът. Той още тича из прерията.

— Виждаш ли, Анди, личи, че мразиш янките.

— Селски хлапак! — отвърна Пруит с безразличие.

— Остави селския хлапак — отвърна другият. — Не зная какво става с него, но той не ми харесва. По-добре да му дадем един кон и един вързоп и да го пуснем да си върви.

Пруит обмисли за миг това предложение и поклати намръщено глава. Тази идея не му харесваше, той в това време измисляше нещо друго. Мили чу бързи, леки стъпки, Кетли изскочи иззад колата с револвер в дясната си ръка. Фолънсби го видя пръв и уплашен нададе вик. Пруит го последва.

— Добър ден, господа! Фолънсби кипеше от гняв.

— Анди! Аз си знаех!

Пруит не помръдна, лицето му остана неподвижно, той процеди:

— Кой си ти сега, по дяволите?

— Не е важно — отвърна важно Кетли, като бавно крачеше към тях с насочено оръжие. — Но ако ще ви достави удоволствие да ме познаете в последния момент, можете да се поклоните на Сем Дейвис.

— Ах! Някогашния приятел на Юнгерс — отвърна Фолънсби и стана бял като тебешир.

— Смятам, че съм виждал всякакви мъже — рече Кетли с рязък тон, — но никога не съм чувал да се дели младо момиче.

Това не подейства на Пруит така, както на Фолънсби. По-важното за него беше насоченото към тях оръжие, което ги държеше безпомощни, и това определяше действията му. За кратък миг той сведе очи от Кетли — знаеше, че е безсмислено да се говори. Цялата му мисъл имаше една цел: очите на Кетли — от тях да разбере неговите намерения. Той избра един миг, когато Кетли се замисли, и като светкавица измъкна револвера от пояса си.

В тази секунда оръжието на Кетли изгърмя. Куршумът събори Пруит на земята.

— Бързо, Хенк! — извика той с див, яростен глас, после захвърли празното оръжие, което беше забравил да напълни, и се повлече към пушката на Джет, за да я докопа.

Мили виждаше само Пруит, но чу втория изстрел на Кетли и глухото строполяване, когато Фолънсби падна. Той не продума нито дума. Движенията на Пруит бяха по-бързи от погледа на Кетли — така бързи, че Кетли не можа да види как той сграбчи пушката на Джет и залегна зад торбата със зоб. Той скочи и с изключителна ловкост успя дори да стреля срещу Кетли, който пък в същия момент стреля в гърдите му с револвера си. Пруит отстъпи назад, изпусна пушката, разпери ръце, като че ли щеше да се строполи на земята. Диво беше изражението на лицето му. Стъпка по стъпка той се движеше назад и накрая падна гърбом във водата на реката. Силен плясък и последва изчезването му.

Мили се огледа с широко отворени очи. Дълбоко мълчание. Гърдите й ще се пръснат. Ужасното напрежение премина и тя погледна към Кетли. Той лежеше на земята край лагерния огън. Ръката му пусна димящия револвер. Мили скочи от колата и изтича при него.

Тя коленичи. Шапката му беше паднала от главата, тъмни сенки играеха по лицето му. Бурята изглежда загасваше в очите му.

— О-о, Кетли!

— Бъдете щастлива — прошепна той. Устните му побеляха, миглите му затрепериха. Треперещото му тяло замря. Куршумът го беше улучил в гърдите.

— Боже мой, ужасно!… Той е мъртъв. Всички са мъртви. Аз съм сама. Отиде си… храбрият Кетли. Той ме спаси… Но какво да правя, какво?!

Отчаяният монолог на Мили беше прекъснат от рязкото цвилене на един от конете, които бяха привързани към колата. Това беше цвилене, което известява или приближаваща буря, или пристигане на някой кон. Див и силен беше отговорът от другата страна на реката.