Зейн Грей - Гърмящото стадо

Мили чуваше леките стъпки на Кетли — той беше преместил леглото си близо до нейната кола и присъствието му беше знак за неговата искрено и вярно покровителство. Това донесе облекчение за опнатите и нерви и тя скоро притвори уморените си клепачи.

Мили се събуди изведнъж. Звездите трептяха по бледото небе, лагерният огън пращеше и мирис на дим от дърва изпълваше въздуха. Колата, в която тя лежеше, се раздвижи слабо. После тя чу лек тропот на копита, дрънчене и звънтене на яреми и един пресипнал, тих глас, който тя веднага позна.

Джет впрягаше конете.

Тя спря да диша, а кръвта зашумя в главата й, надигна се бавно от постелята и погледна над страничната дъска на колата. Тъмната, груба фигура на госпожа Джет се мяркаше пред светлината на огъня. Противно на обичайната й флегматичност, тя се движеше с бързина, която ясно издаваше характера на заминаването. Очевидно освен двамата още никой не беше станал. Мили погледна от другия край на колата. Под тополите различи леглото на Ютли. Една тъмна фигура се мяркаше смътно в дрезгавината и като се вгледа, Мили разпозна бавните движения на Кетли, който си обуваше ботушите, седнал върху леглото си.

Грамадната фигура на Джет изскочи от тъмнината и закрачи край колата на Мили.

За да не я забележат, Мили се сви навътре в колата. Джет говореше с тих, хриплив глас на жена си, която не отговаряше. Скоро след това Мили чу трополенето на копита, което спря зад колата. После задрънчаха кожени амуниции. Джет оседлаваше бързите коне, които използваше при лов. Мили отново надигна предпазливо глава. Тя видя Джет, който се движеше бързо и нервно. Той връзваше двата коня за задния край на колата и надяна на главите им торбите със зоб. Животните захрупаха ечемика от торбите.

Миг по-късно Джет се приближи до колата и надигна някакъв предмет върху стъпалото, докато Мили се зави бързо с одеялото си. Тежкото му дишане издаваше възбудата му. Той миришеше на ром. След малко завърза нещо за задната част на колата. Мили чу как той притегна въжетата на бъчонката с вода към колата. Плискането и клокоченето на водата в бъчонката подсказваше, че е пълна.

— Половин бъчонка — мърмореше си той, — това стига за днес.

Тежките му стъпки се отдалечиха, после се чу хрипливото му шепнене и отговорът на жена му.

— Внимавай, те скоро ще се появят. Така лесно няма да се измъкнем, познавам хората от този край. Вземи по-добре пушката си в ръка!

— Ха! — додаде Джет с мрачно съмнение в нея, в самия себе си и в цялото положение.

— Яж и пий бързо — каза тя. — Няма да се бавим с миене — аз съм опаковала моите съдове.

Кафето кипна и водата засъска в огъня. Някой отстрани гърнето от огъня. Мили отново надникна от колата. Настъпваше зазоряване. Зад дърветата още лежаха тъмните сенки, но наблизо беше вече достатъчно светло, за да се разпознават нещата. Джет и жена му бяха седнали и закусваха. Пушката му беше подпряна върху зобната торба. Те ядяха мълчаливо и неспокойно.

И точно в този миг се понесе тих грохот като от далечна гръмотевица. Буря! Така продължително и така странно!

Джет надигна голямата си глава, ослушвайки се като сърна.

— За бога, паника между бизоните! Първа през това лято. Добре, че е оттатък реката.

— Паника! — повтори бавно жената. — Хм… Много ли са бизоните оттатък?

— Не ми харесва тази работа. Те биха могли да раздвижат голямото стадо на отсамната страна. Ние отиваме през прерията за Ред Ривър и дори да имахме два дни преднина, тичащото стадо пак ще ни настигне.

— Това не пречи, Джет — забеляза жена му. — Ще тръгнем, и тук, и там все бизони…

Незабелязано зазоряването беше отстъпило място на дневната светлина. Джетови привършиха закуската си. Каквото трябваше да става, нека става по-скоро. Мили се помъчи да обуздае страха и любопитството си. Сърцето й бързо биеше. Щом погледна от другата страна на колата, тя видя Кетли да стои на леглото си и да наблюдава скришом Джет, под широкополата му шапка самоуверено блестяха очите му като черни дупки. Той кимна на Мили да се скрие, за да не я забележат. Тя несъзнателно се подчини и се смъкна обратно върху одеялото. И после под въздействието на някакъв неудържим тласък тя се премести от другата страна, зад коларското седалище, и оттам загледа навън.

В този момент отнякъде дойдоха Пруит и Фолънсби и тръгнаха към Джет. Мили би се скрила назад, ако крайниците й не се бяха сковали от напрежение. Видът на малкия разбойник изпълни сърцето й с ужас. Фолънсби приличаше на граблива птица, която е готова да се нахвърли върху плячката си.