Зейн Грей - Гърмящото стадо

Хората на Джет изпаднаха в лениво бездействие и това продължи много дни, които Мили вече не броеше. Тя искаше времето да минава, без някой да разбере мъката й. Колкото пъти Джет се връщаше в лагера от своите самотни езди, Мили се вслушваше в тропота на коня и сърцето й започваше да бие живо и изпълнено с надежди. Може да е Том! Но това винаги се оказваше просто Джет.

Ловът беше напълно изоставен, според Джет — само за късо време, докато хората му измислят нещо по-добро. Но те не омекваха, а ставаха потвърди. И единството в групата, на което Джет винаги държеше, беше разстроено.

Мили чу как жена му натяква този факт. Последва една неприятна сцена, от която стана ясно, че госпожа Джет от дълго време е участвала тайно в играта. Тя била главната пружина в добре уредения механизъм на Джет, а щом другите мъже узнаха това, положението се влоши. Фолънсби и Пруит очевидно бяха сигурни в победата си. Джет не можеше без хората си нито да лови бизони, нито да краде кожи. Всички негови самотни езди имаха за цел да намерят нови сътрудници, но както Фолънсби и Пруит знаеха, по тези бизонови пасбища не можеха лесно да се намерят такива.

Мили слушаше ужасните кавги между Джет, жена му и двамата им помощници. Кетли биваше винаги наблизо, присъстваше и наблюдаваше, но не вземаше участие в разговорите и споровете. Той оставаше неутрален. И те не го замесваха в кавгите. Само Мили разчиташе на него. Кетли беше за нея по-значим, макар и ням, актьор в тази драма.

Същността на спора беше много проста. Упоритостта на Джет отслабна и той се обяви за готов да намери начин за частично уреждане сметките с хората си. Фолънсби и Пруит не желаеха да приемат предложението, а жена му, която надмина всички по твърдост и пресметливост, не позволяваше на Джет да отстъпва каквато и да е част от печалбата.

Така се стигна до мъртва точка и спорният въпрос беше изоставен. Фолънсби и Пруит напуснаха лагера, Джет и жена му се оттеглиха в палатката си, откъдето се разнесе голяма препирня, Кетли и Мили готвеха вечерята.

На следващия ден атмосферата в лагера се промени още повече. Водачът на групата се оказа потиснат и измъчен човек, под чехъла на една жена с желязна воля и жестоко сърце; насреща му стояха мъже от Запада, които се противопоставяха на плановете му с яростна категоричност.

Мили виждаше как групата се разпада, което тя самата не можеше да отгатне, схващаше от държането на Кетли. Тя започна да се страхува за изхода, въпреки че разпадането на групата можеше да се окаже благоприятно за нея. Тя се въоръжи с целия си кураж, за да може да издържи на дългото изпитание, но все пак чувстваше дъха на нещо злокобно.

В последните часове на този ден напрежението изглежда започваше малко да отслабва. Фолънсби и Пруит лениво се изтегнаха един до друг, Джет легна под една топола, а навъсената му жена се скри в палатката си. Кетли седна на един дънер край реката, не пушеше и не ловеше риба, а беше потънал в дълбок размисъл.

Мили, победена от дълго потискани подбуди, отиде при него.

— Кетли, трябва да ви говоря — започна тя. — Нервите ми не издържат повече, аз преживях много. Чаках, надявах се, молих се… Но той не идва, не идва. Пропусна онзи шанс. А сега тази кавга между Джет и хората му… Обещайте ми, че ще ми помагате, ако се случи нещо, че не ще ме изоставите. Обещайте ми.

Гласът на Мили притихна. Облекчението от споделянето на нейните страхове и надежди изчерпиха способността й да говори.

— Спокойно, момиче. Ще направя всичко, каквото мога — каза Кетли с тих, но решителен глас. — Не се изгубвайте от погледа ми!

За Мили това беше достатъчно. Тя се отдалечи бавно, като чувстваше, че не трябва да бъде близо до него, но без да напусне обсега на погледа му. Какво ли значи това? Развръзката беше по-близка, отколкото тя предполагаше, по-близка и много опасна.

Тя се върна при колата, където се беше настанила, покатери се и легна на коларското седалище с широко отворени очи и туптящо сърце. Тя видя, че Кетли стои на брега на реката като статуя, загледан във водата. Госпожа Джет излезе от палатката с бавни, провлачени стъпки; лицето й беше бледо, мрачно и тъжно; очите свити, ъглите на твърдата й уста свити надолу. Тежко и лениво тя прекрачи към Джет и с един ритник го събуди.

— Хайде, мързеливецо — каза тя. — Аз реших. Утре рано ще напуснем лагера. Тъй като нямаш кураж да се наложиш на тези хлапаци, тази вечер можеш да си уредиш сметките с тях. Аз обаче задържам парите и утре тръгваме с теб.