Зейн Грей - Гърмящото стадо

Джет и двамата му сърдити другари подеха отново спора и прекараха край огъня един дълъг час в шумни разправии.

Следващият ден отмина без никаква промяна за Мили, освен че Кетли минаваше край нея без да й обръща внимание, и че тя закачи червената си кърпа на видно място. Следващите дни се изнизваха един след друг под колелата на колите.

Седем дни, ето най-после първите стада от бизони. Миризмата от мърша изпълни горещия летен въздух. Купчини от кости по леко вълнообразната прерия. Скрити койоти дебнеха край пътя, Мили Файър поглеждаше хиляди пъти на север по безкрайното шосе, откъдето бяха дошли, но никаква кола не се забелязваше.

На деветия ден те достигнаха дългото километри стадо бизони. Джет подкара конете си през храсталака, през буци и камъни, през клони и трънаци из мочурливите низини край реката.

Тогава спряха на едно сенчесто място сред горичка от тополи, близо до водата. Мили разбра, че се намират отново в по-някогашния лагер. През времето на отсъствието им не беше докосвано нищо: палатки, сандъци, денкове и мястото за огън си бяха там.

— Пуснете конете да се разходят и разтоварете колите. Аз ще се погрижа за ездитните коне.

Джет се отдалечи в гъсталака. Мъжете разтовариха колите и складираха сандъците с продукти под една топола. Джет разпъна палатка до мястото за огън.

— Госпожице — каза Кетли, — чергилото, което по-рано използвахте, е скъсано, първо трябва да се зашие и тогава да се употреби за палатка.

— Не мога ли да остана в колата? — запита тя.

— Защо не. Така и така скоро няма да тръгнем на път.

Беше късно следобед, слънчевите лъчи започнаха да загубват горещината си. Мили имаше нужда да се пораздвижи — тя твърде много беше седяла в тясната кола. Тя се заразхожда под дърветата.

Този лагер беше най-прикритият от всички избирани досега от Джет — далеч от прерията, дълбоко в гъсталака край реката, скрит зад стена от дървета отсрещен. Ако този избор не вдъхваше опасения и не беше всъщност един затвор за Мили, красотата и усамотеността на мястото щяха да бъдат великолепни.

Вечерята бе приготвена, когато Джет се върна с изцапани ботуши и дрехи, покрити с тръни и клонки.

— Намерих всички коне без кафявата кобила. А утре ще започнем работа, трудна работа.

— Бих искал да зная как ще определиш работата, която досега вършихме? — отвърна Фолънсби.

— Хей, Джет — добави остро Пруит, — не може да става дума за работа, преди да оправиш сметките.

Грамадното тяло на Джет се сепна от учудване и яд.

— Така ли? — запита той с тежък тон. — Чакахте да дойдем дотук?

— Така си е, шефе — отвърна Пруит. Намръщен и мълчалив, Джет завърши вечерята си. Ясно беше, че бе получил тежък, неочакван удар. Той не каза нищо повече на хората си, а отдели жена си настрана и когато Мили заспиваше, двамата потънаха в сериозен разговор.

Следващият ден не донесе нещо ново за Мили. Джет изобщо не се интересуваше от хората си, оседла коня си и замина сам за някъде. Жена му намръщено си бърбореше нещо. Фолънсби и Пруит, които очевидно бяха доволни от положението, играеха непрекъснато карти, мълчаха, като от време на време промърморваха нещо с тих глас. Кетли си направи примитивно приспособление за риболов и тръгна по брега на реката, където намери едно сенчесто място на разстояние един хвърлей от лагера.

Мили беше оставена на спокойствие. След като свърши сутрешната си работа, първата й грижа беше да окачи червената си кърпа. След това тя трябваше да убие някак времето си. И това не беше лесно, докато мъжете стояха в лагера. Очевидно тя беше свободна да прави каквото си ще, не й бяха дадени никакви нареждания. Тя би могла лесно да поскита из гъсталака или да проследи коловозите в прерията. Но размисли, че е по-добре да изчака.

От всички страни гърмежи от пушки се понесоха, постепенно зачестиха, докато по горното течение на реката преминаха в постоянен пукот. Всеки отделен гърмеж означаваше, че сърцето или дробът на едно благородно животно бива пронизано заради кожата му. Мили отново осъзна грубостта на това ужасно кръвопролитие и се отдаде на меланхолично съзерцание.

Мили се разхождаше безцелно, но нещо я теглеше към Кетли, който бе седнал на брега с лула в уста и ловеше риба. Тя го наблюдаваше и търсеше повод, за да го заговори за онова, което беше така близко на сърцето й. Но тя съобрази, че мъжете и госпожа Джет можеха да я забележат и постъпката й да събуди съмнения. Веднъж Кетли се извърна съвсем случайно и погледът му се плъзна към лагера и спря върху момичето. Тогава той й намигна, това твърде весело изражение отново засили надеждата на Мили за разбирателство между нея и този човек. Тя не беше сигурна, че той би й помогнал, но поне знаеше, че имат една обща тайна. Мили усещаше много неща, без да има нужда от доказателства. А това направи дългия ден поносим за нея.