Джеймс Грейди - Сянката на Кондора

— Ходя много тихо. Нийл вече е добре. Заспа отново. Как сте, мистър Малкълм? — попита той и прекоси кухнята. Седна на масата срещу него. — Не очаквах да ви видя толкова скоро. Да не би да има въпроси, които сте забравил да ни зададете?

— Дейв, не забеляза ли, че този път Малкълм не дойде сам? — прекъсна го старицата Стоу. — Беше с едно момиче, което си тръгна, но видях как флиртува с нея.

Малкълм се усмихна. Много добре, помисли си той. Сега е моментът да им дам повече подробности.

— А, тя е стара моя позната. Искаше да дойде с мен, но реших да не ви притеснявам и й казах да ме чака малко по-нататък. Ще се срещнем след няколко минути. Тя ще се разтревожи, ако закъснея.

— Сигурно е така — каза Дейв замислено. Усмивката му леко се промени. Известна част от младостта му се върна, но Малкълм не хареса това, което се появи заедно с нея.

— Всъщност — продължи той да следва съвета на Чоу, да влезе, да заложи бомбата и да си тръгне — дойдох за нещо, което до известна степен е свързано с работата ми.

— Така ли? — попита Дейв. — Изследването включва още нещо?

— Официално то е приключило — каза Малкълм. Не го изпускай от очи, помисли си той, — но има някои неща, които ми се сториха вълнуващи.

— Може би ще съм в състояние да помогна — каза Ливингстън услужливо.

— Мисля, че да — прие поканата Малкълм. — Става дума за историята, но, за жалост, аз нищо не разбирам от история. Жалко, че го няма Нийл, защото той ме наведе на тази мисъл.

Малкълм видя как Фран и старицата разменят бързи въпросителни погледи. Ливингстън не отклони очи от него през цялото време. Малкълм продължи:

— Хрумна ми, че в това изследване липсва историческият аспект. То прекалено много е свързано с настоящето. Бързината на събитията ни кара да забравяме историческия фон, на който те се случват. Ние гледаме вас тук и сега, но забравяме, че сте живели по тези места и вчера. Според мен това е лошо.

Особено когато става дума за вашето семейство. Толкова се впечатлих, когато Нийл спомена заселването на тези земи и, знаете ли, колкото повече се замислях за историческата гледна точка, толкова повече неговите думи ми идваха наум. И тогава, в петък, съвсем случайно попаднах на някакви стари вестници в обществената библиотека.

За жалост, там имаха броеве само от Втората световна война насам, но независимо от това ги прегледах. И знаете ли? Намерих дописка за семейството ви! Стори ми се удивително — пишеше за вас черно на бяло.

Но се озадачих. Когато бях тук, Нийл спомена дните, в които семейството ви е облагородявало тези земи, как е дошло от Пенсилвания и е основало тази ферма. Но във вестника пишеше, че сте купили фермата от някакви други хора. Стори ми се много странно и реших да се отбия, за да задоволя любопитството си, преди да замина утре за Вашингтон.

Малкълм искаше да наблюдава лицата на жените, докато продължаваше неловкото мълчание, но не смееше да отклони поглед от Ливингстън. Той също го гледаше, при това спокойно.

Тишината наруши старицата Стоу:

— О, този Нийл и приказките му! Е, той се опитваше да си придаде важност. Ако бяхте останали тук по-дълго, щеше да ви докара до сълзи с брадатите си лъжи, че в рода ни е имали велики каубои и какво ли още не. Страшен е, като започне. — Всъщност — продължи тя — ние дойдохме през петдесетте, но това беше толкова отдавна, че ни се струва, че сме родени тук. Преди това бяхме в Пенсилвания. От нашия род само ние се изселихме оттам.

Малкълм погледна старицата. Кърпата за съдове беше омотана около юмрука й.

— Така си и помислих — каза той. — Че ме е будалкал.

Фран Робинсън нервно се засмя.

— Ще останете ли за вечеря? — попита Ливингстън учтиво. — Сигурен съм, че дотогава Нийл ще е по-добре и ще ви разкаже какви ли не истории.

— Не, благодаря — отвърна Малкълм и стана. — Трябва да тръгвам. Чакат ме.

Когато стигна до вратата, той спря и се обърна към тримата роднини, които стояха замръзнали като на снимка.

— Ако не се видим повече, сбогом и благодаря за помощта ви.

След като Малкълм излезе и затвори вратата, Дейв Ливингстън взе недокоснатата чаша с кафе, която Фран Робинсън беше наляла за Малкълм. Отиде до умивалника и изля съдържанието й, докато гледаше как джипът потегля. Когато той изчезна зад завоя, Ливингстън се обърна към двете жени. Усмивката му се превърна в гримаса, той вдигна ръката си и запрати чашата в стената.

Малкълм погледна часовника си. Беше девет минути след полунощ. Във въздуха още се усещаше дневната топлина. Радваше се, че под якето не си сложи по-топла дреха. Беше твърде късно, за да съжалява, че е там, където е, така че се опита да се забавлява, като търси добрите страни на това изпитание.