Джеймс Грейди - Сянката на Кондора

— Да? — попита Серов нервно.

— Няма да забравя отличната ти работа по този проблем. И други няма да забравят.

— Благодаря. Направих каквото можах.

— Съвсем достатъчно. — Линията се прекъсна.

Серов постави слушалката на мястото й, затвори очи и си позволи да въздъхне с облекчение. Свърши се, помисли си той. Остава само чрез двойните агенти към американците да „изтече“ нужната информация. След няколко часа можеше да се прибере вкъщи. Въздъхна пак и вдигна телефона с нов прилив на сили, предизвикан от радостта му.

— Изглежда, не се радвате, сър — каза Кевин. Очите му бяха зачервени от безсънието, но все пак достатъчно наблюдателни, за да доловят нюансите в поведението на Възрастния. — Наистина, би било по-добре, ако бяхме успели да го заловим жив заедно с устройството, но все пак успяхме да го спрем.

— Да — въздъхна възрастният човек замислено. — Успяхме поне това. — Той остави чашата кафе на масата и се загледа в чинията недоизядени пържени яйца. Не обичаше в неделя да закусва в кабинета си.

Кевин не знаеше какво да каже. Беше се върнал във Вашингтон в събота вечерта с военен транспортен самолет, след като се беше погрижил за няколко дреболии. В този самолет бяха пренесени останките на устройството и трупа на руснака. Експертите на ЦРУ щяха да ги проучат щателно. Първоначалните данни бяха интересни — отпечатъците от пръстите на руснака не бяха регистрирани в нито едно от разузнавателните ведомства, нито пък снимката му се намери сред хилядите фотографии на заподозрени съветски шпиони. Но патоанатомът, който беше запознат с някои подробности по операцията, побърза да постави на трупа табелка, на която пишеше: КРУМИН (псевдоним „Роза“).

— Има нещо, което ме тревожи — каза накрая Възрастния. — Нещо, което не мога да определя точно. Много рядко научаваме всичко, което ни е необходимо да знаем. В сегашния случай знаехме много повече от друг път и това ми се струва необичайно.

— Мога ли да направя нещо? — попита Кевин бързо. Той погледна към открехнатата врата. Беше сигурен, че там се спотайва Карл и подслушва.

— Не, момчето ми. Нищо. Ти свърши много добра работа. Много добра. Веднага щом Кондора се върне и разговаряш с него, искам да си вземеш малко почивка. След това с теб и доктор Лофтс ще го поемем под крилата си, за да му помогнем да израсне малко повече. Досега работата му беше лесна и приятна, без никакви опасности. Предполагам, че му се е отразила добре. Като прибавим и нашите резултати, картината изглежда много по-добре. Много по-добре.

Малкълм дръпна рязко ръчната спирачка и се облегна, с ръце върху волана на джипа. В добре излъскания капак на мотора се отразяваха малките къщички на Уитлаш.

— Чудесна неделя — беше казал Чоу, когато ги събуди тази сутрин, — тиха, спокойна, красива. Прекрасен ден за почивка след края на кризата. И какъв по-добър ден може да има, за да отидете и да размътите водата още малко, а, Малкълм? Нима Кондора може да намери по-добър ден, за да полети?

Малкълм бавно слезе от джипа и отиде до колата зад него. Когато той се наведе, Шийла отвори прозореца. С тялото си той прикриваше докосването на ръцете им и от къщата зад него не можеха да го видят.

— Бъди внимателен — каза му тя. — Прави точно каквото ти каза Чоу. Не би трябвало да има нищо опасно. Ако все пак се случи нещо, помни, че ние сме наблизо. Ако не излезеш до половин час, ще влезем, за да те потърсим.

Малкълм се усмихна.

— Ще изляза след по-малко.

Той се обърна и се изкачи по стъпалата към къщата на Робинсън. Зад него Шийла включи на скорост и потегли.

— О, мистър Малкълм! — каза старицата Стоу, когато отвори вратата и го въведе в кухнята. — Каква приятна изненада. Не знаехме кой е, когато пристигнахте с дамата. Наистина не очаквахме гости, но вие сте повече от добре дошли.

— Благодаря — отговори Малкълм и седна на стола, предложен му от Фран Робинсън, чието гостоприемство на домакиня беше донякъде засенчено от озадачена усмивка.

— Всички вкъщи ли са? — попита Малкълм колкото се може по-любезно.

Фран Робинсън погледна майка си бързо и отговори:

— Да, разбира се. Пит работи под навеса, Нийл е полегнал горе. Нещо не се чувства добре. А Дейв, помните, Дейв Ливингстън, беше тук, когато дойдохте с… с вашите въпроси, той е горе, О, Дейв, не усетих кога си слязъл.

Дейв Ливингстън беше застанал до вратата, водеща към всекидневната. Малкълм си помисли, че изражението на лицето му би могло да мине за усмивка, но тази усмивка някак си го състаряваше.