Джеймс Грейди - Сянката на Кондора

В Москва го бяха обучили добре. Доколкото можеше да каже, кутията със светещи лампи и циферблати работеше отлично. Беше доволен, че устройството щеше да запише всички важни данни на малка касетка, която той трябваше да върне обратно. Това му спестяваше необходимостта да пренася устройството отново. Ако се появеше опасност, той можеше да хвърли касетата в някой храсталак, след като включи устройството й за самоунищожаване, което щеше да сработи след две минути. Тази касетка също така не изискваше от него да бъде специалист. С нея щяха да се занимават други.

Нурич бавно прокара ръка по гладката повърхност на метала. Стори му се, че електрическите импулси му предават някаква възбуда. Опасенията и съмненията за стойността на операцията оставаха, но го беше завладяла възбудата на момента. Може би матушка Русия щеше да спечели нещо от тези глупави усилия в края на краищата. Досега той печелеше играта, побеждаваше американците на техен терен. Нурич се усмихна. Кой имаше представа какво означава тази операция?

Чантата, в която беше устройството, можеше да се носи или на гръб, или като ръчен багаж. Малките промени, които трябваше да направи, за да я превърне от едното в другото, му отнеха минута. Той мушна ръцете си в ремъците и качи устройството на гърба си. Тежеше почти тридесет килограма. Всяко възможно пространство вътре беше запълнено. Машината имаше сравнително малък размер за теглото си. Нурич беше в отлична форма. Знаеше, че не може да бяга дълго с нея на гърба, но можеше да маневрира. Провери дрехите си, картите, парите, фалшивите документи за самоличност много внимателно. Всичко беше в ред. Покри всичко с чаршаф, преди да открие очите на пленницата си и отново да я накара да ходи.

Късно следобед Нурич нареди на жената да се облече. Тя безмълвно се подчини. Когато се приготви, той я изведе навън, за да се „разходят“ под ръка в двора на мотела. Той забеляза, че управителят ги наблюдава. След като Нурич показа, че жената все още е с него, той я върна в стаята и отново я накара да се разхожда гола.

Малко след залез-слънце Нурич приготви вечеря. Той изяде няколко захарни пръчици и най-калоричната порция от бакалничката. С вечерята изпи чаша кафе и остави кафеника топъл, за да може да изпие още едно непосредствено преди да тръгне. Остави голата си пленничка да вечеря и я накара да изпие останалите десет бири. Едва беше изпила предишните три, но всеки път, когато престанеше или започнеше да се олюлява, той прокарваше ръка по тялото й. Тя надаваше безгласен вик и продължаваше да пие. Нурич я занесе до леглото. Сложи върху очите й памучни тампони и ги залепи с лейкопласт, който омота около главата й. Отново я завърза за четирите ъгъла на леглото и метна отгоре й чаршаф. Реши да не й запушва устата. Можеше да се задуши. При всички случаи тя нямаше да се събуди преди обед на следващия ден. Също така не му се вярваше да се разпищи за помощ. Както е със завързани очи, гола и завързана, тя нямаше да има представа къде е той. Дори когато разбереше, че него го няма, страхът и срамът щяха да държат устата й затворена. Беше сигурен, че никой няма да я намери, докато любопитството на управителя не надделее, а това щеше да стане след два дни. Тя щеше да ги преживее. На полицията щеше да опише луд човек, а не шпионин. Ако американците знаеха за него, нямаше да обърнат внимание на разказа й. Ако не знаеха, тя щеше да ги заблуди. Не рискуваше нищо, като я оставяше жива.

Нурич погледна още веднъж картите, които беше наизустил, и премисли плана си с всички възможни отклонения. Когато свърши, погледна часовника си. Беше девет часът. Облече си маскировъчния костюм, после обикновените си дрехи. Лицето си щеше да почерни, когато наближи мястото. Внимателно отдели двете захарни пръчици, които щеше да изяде с последното кафе, преди да тръгне в полунощ. След това легна на другото легло, нави будилника за всеки случай, затвори очи, застави ума си да се освободи от всякакви мисли и се опита да се отпусне.

Чоу ги предупреди за идването си в стаята им в мотела пет минути преди това. Дори и да забеляза някаква разлика в поведението им, не го показа с нищо. Единствената грижа, която сподели на глас, беше, че присъствието на двама души от жълтата раса в този район може да предизвика подозрения. Малкълм се опита незабелязано да подсили опасенията му, за да го накара да си тръгне по-бързо.

Новината за бягството на „Розата“ възбуди Чоу до крайност. Той крачеше из стаята и внимателно съставяше планове за действие. Също така информацията за Робинсън и Кинсайд го беше заинтригувала много. Малкълм дори си помисли, че тя го вълнува повече, отколкото новината за бягството на „Розата“. Но Чоу се владееш прекалено добре и Малкълм не можеше да разгадае мислите му.