Джеймс Грейди - Сянката на Кондора

Докато шофираше, Нурич я наблюдаваше внимателно. Беше обикновена и доста кокалеста за неговия вкус. С нещо тя му напомняше съседката му от долния етаж в Москва. Наскоро мъжът й беше починал и беше канила Нурич на гости няколко пъти. Мисълта за съседката затопли Нурич и той въздъхна. Американката до него би била значително по-спокойна, ако знаеше, че Нурич смяташе изнасилванията за нещо извън него — спорт за свине, а не за мъже. Доколкото му се подчиняваше, нейното целомъдрие нямаше да пострада.

Накара я да отиде до Кремъл — малка купчина къщи на шосе номер 2 минаващо успоредно на канадската граница. Нурич го избра без особена причина. Забавляваше го името. В Кремъл имаше един стар мотел, в който всичко стаи бяха свободни. Той правилно прецени, че малкото посетители използват мястото за тайни или незаконни любовни приключения.

След като преминаха през Кремъл, Нурич нареди на жената да отбие от пътя. Тя се подчини и замръзна, здраво стиснала волана и с очи, вперени напред през стъклото.

Възрастната двойка носеше със себе си бутилка хубаво бренди, поставена в аптечката на колата. Брендито беше подарък от дъщеря им. Нурич не се замисли за бутилката, когато взе аптечката в купето на фолксвагена. Повече го интересуваше лейкопластът, с който щеше да завърже жената. Но сега, когато щяха да отседнат в мотела, той разбра, че брендито може да се окаже полезно. Той отвори бутилката и я подаде на жената.

— Пийни малко.

Тя така трепереше, че едва не я изпусна. Първата боязлива глътка я задави.

— Още — изкомандва Нурич. — Но не го гълтай веднага, а го задръж в устата си.

Жената се подчини. Накара я да изпие почти половината бутилка на малки изгарящи глътки.

— Сега изсипи малко в ръка и натрий лицето си. Остави го да изсъхне.

Жената го погледна учудено, но се подчини. Нурич взе бутилката от ръцете й. Той изплакна устата си с течността и я изплю през прозореца. Той също натри лицето и изля малко на дрехите си. Колата замириса на бренди. Нурич беше доволен от резултата, който даваше сладникавата миризма, но му се щеше възрастната двойка да имаше друго питие — не понасяше бренди. Погледна външното огледало. Бяха спрели встрани от пътя, на малък кръстопът. Беше тъмно, не видя светлини от други коли. Кремъл беше на половин миля зад тях. Нурич наблюдаваше пленницата си внимателно. Призрачната светлина от арматурното табло сякаш увеличаваше страха й. Беше облечена с обикновен кафяв велурен костюм и с бяла блуза.

— Съблечи якето — каза Нурич, — блузата и сутиена. После отново ще си облечеш блузата.

Жената се дръпна от него ужасена. Притисна се към вратата.

— Моля ви… Моля ви, недейте… Мога да ви платя…

Нурич я прекъсна.

— Стига. Ще се регистрираме в онзи мотел. Искам да ни смятат за любовници. Колкото по-добре играеш ролята си, толкова по-хубаво. Човекът на рецепцията ще усети брендито. Ако е мъж, ще обърне внимание на теб. Искам да те забележи като жена. Нищо повече. Ако не правиш точно каквото ти кажа или се опиташ да извършиш някоя глупост на рецепцията, ще ви убия и двамата. И след това ще направя с теб нещо толкова отвратително, че никога повече няма да те погледне мъж. Ако ме слушаш, няма да ти се случи нищо. Нямаш друга възможност. Разбираш ли ме?

Жената кимна бавно. Сега вече и брендито си казваше думата. Комбинирано със страха й, беше я удавило в някакъв безсъзнателен ступор. Тя бързо се съблече. Закри за миг гърдите си с ръце и после бързо облече блузата си. Когато свърши, го погледна отново.

Нурич го направи толкова бързо, че тя нямаше време да реагира. Придърпа я към себе си и грубо притисна устните си в нейните. Тя замръзна и той почувства отвращението, което премина през тялото й. Добре, помисли си той. Когато се отдели от нея, червилото беше размазано по устата й и част от него беше на неговата. Той разроши и косата й. Посегна и запали осветлението.

— Сега се оправи — нареди й той. — Не много добре, колкото да си личи, че си се опитвала.

Докато тя оправяше косата си, той смачка предната част на блузата й. Чувстваше как потреперва всеки път, когато докосваше гърдите й.

Управителят на мотела беше виждал такова нещо много пъти. Нервната двойка, напрегнатите погледи, изпомачканите дрехи, миризмата на алкохол.

— Да? — каза той, сякаш не знаеше какво искат.

— Ние… да… искаме стая, нали, мила?

Жената нервно кимна и се усмихна престорено. Продължаваше да гледа придружителя си. Нетърпелива е, помисли си управителят.