Джеймс Грейди - Сянката на Кондора

— Не се тревожи за Вашингтон. Мисля, че мога да се погрижа за това. В края на краищата ние им дадохме шофьора и тази жена от Ню Йорк, нали? Какво още искат? А между другото, Кевин, съобщиха ли ти, че ако се наложи, можеш да използваш военните от „Малмстром“?

— Да, но първо трябва да намерим „Розата“. Съмнявам се, че ще ми потрябват. Не мисля, че „Розата“ се готви за война. Ще останат ли в режим на специална готовност?

— Да.

— Добре. И, разбира се, имам на разположение и Кондора.

Възрастният мъж се засмя леко.

— Боя се, че нашият Кондор не се оказа толкова производителен, колкото се надявах. Засега се справя добре, но не е постигнал нищо толкова впечатляващо, колкото предишните си звездни изпълнения. Може би така е по-добре. Ако навлиза по-бавно в професията, може би няма да отлети от нас. Ако имаш възможност, вкарай го в играта към края. Нека наблюдава, но не му поверявай тежки задачи. Не съм сигурен, че ще се справи.

— Ще имам това предвид, сър. А какво прави той?

— Довършва това нелепо проучване. Поискал е от Карл да провери някакви други фермери. Казал му е, че по всяка вероятност нищо няма да излезе от тях. Карл ще ги проучи въпреки всичко. Кондора чака до телефона да му се обадим. Стори ми се, че е по-добре да го държим настрана, докато не знаем къде е „Розата“. В края на краищата не искаме Кондора да снесе някое яйце и да развали всичко, нали? — Възрастния се засмя на шегата си.

На Кевин не му беше до смях, но се опита отговорът му да не прозвучи мрачно. Не успя.

— Не, сър. Не искаме.

След като изостави възрастната двойка в полето, Нурич се отправи по шосе номер 200. Прецени възможността да ги ликвидира, за да ги накара да мълчат и да се застрахова, но реши, че това допълнително би усложнили положението му, ако бъде заловен. Наистина, ако никой не ги откриеше, те можеха и да умрат, но мъжът изглеждаше достатъчно здрав, за да издържи, докато дойде помощ.

Нурич караше колкото се можеше по-бързо. Нямаше как да знае с колко време разполага. Дори не беше убеден, че го следят. Въпреки предупреждението на Удуърд и собствените си мрачни предчувствия той не беше установил със сигурност, че американците са по петите му. Но не можеше да е сигурен и че не го следят. Някъде към обед той се върна на шосе номер 94, пресече границата и се оказа в южния край на Монтана — на по-малко от осем часа път от целта си. Продължи нататък въпреки умората и напрежението. Знаеше, че се налага да смени колата, и възможността не закъсня, когато при Глендайв се отклони по друг двулентов път и се отправи на североизток.

Тя караше фолксваген главно защото беше икономична кола и защото смяташе, че е шик. Беше на тридесет и седем години, съпруга на грижовен, макар и донякъде невнимателен мъж и майка на три дъщери (на десет, на осем и на пет години). Беше тръгнала на еднодневен бридж-турнир в Хавър — на двеста и четиридесет мили от дома й в Глендайв. Също така тя беше отраснала в утробата на американския начин на живот и не знаеше как да смени спукана гума, но тъй като беше съвсем близо до дома си в родната Монтана, това никак не я притесняваше. Някой, на когото би могла да се довери, щеше да се появи рано или късно, така че тя седеше в колата си, спряна на банкета, усмихваше се и обмисляше стратегии за партии бридж, които никога нямаше да изиграе.

Приятният човек на средна възраст беше толкова услужлив! Докато сменяше гумата, той изслуша всичките й планове. Тя дори се пошегува, като му каза как никога не се обажда на съпруга си, за да не си мисли, че не може без него. Тяхната малка игра. Сега децата бяха големи и не се притесняваха, ако майка им не им се обажда всяка вечер. Тя наистина оцени начина, по който приятният търговски пътник се оглеждаше да не би да мине някоя кола. Не че имаше защо. Докато смени гумата, не мина нито една кола. Той внимателно постави инструментите в малкия багажник (тя никога не успя да свикне с предния багажник) и се обърна към нея. Тъкмо започваше да му благодари, когато видя в ръката му големия пистолет.

Жената шофираше ужасно, но Нурич не се притесняваше особено. Радваше се, че не е от тези, които пищят. Когато видя пистолета, тя пребледня и едва не припадна, но не изпищя. Това беше добър знак. Освен това реагираше бързо на заповедите му. Не се налагаше да повтаря по два път едно и също нещо и безропотно пренесе багажа му във фолксвагена.

Докато шофираше, Нурич подклаждаше ужаса й. Измина цял час, преди отговорите й да станат нещо повече от едносрични потвърждения. Той разбра, че тя се страхува еднакво както от изнасилване, така и от смъртта, може би малко повече от изнасилването. Това го забавляваше и си помисли, че би могъл да го използва. Ужасът, че ще бъде опетнена пред съпруга и децата си, за нея беше по-силен от която и да е смъртна опасност.