Джеймс Грейди - Сянката на Кондора

Човекът на генерал Рот внимателно улови Малкълм за ръката и го отдели от шефа по сигурността и двамата други офицери, докато вървяха от хеликоптера към оградените силози.

— Реших тук да дойдем най-накрая — прошепна той с гордост, — така че пилотите и другите, които научат за обиколката, да не си помислят, че има нещо подозрително.

— Аха — отвърна Малкълм, без да е сигурен какво трябва да каже.

Не беше лесно да охлади ентусиазирания капитан.

— Да. И ако има нещо, от което се нуждаете, ако имате някакви въпроси… някакви специални услуги, просто си спомнете за Лари Чеймбърс. Аз ще ви помогна. Ще ви помагам през цялото време. Не забравяйте.

— Няма — усмихна се Малкълм.

Капитанът, чиито амбиции бяха така обещаващо подхранени, угоднически отвърна на усмивката.

През следващите десет минути Малкълм се разхождаше из площадката и се мъчеше да си даде вид, че знае какво прави. Внимателно разгледа оградата, каменистата почва, тревата наоколо и не откри нищо необичайно. Те не му говореха нищо. Той се смръщи, за по голям ефект и се приближи със строго изражение до ентусиазирания капитан Чеймбърс.

Малкълм се огледа наоколо. Силозите бяха зад него. През полето минаваше прашният селски път, на около стотина метра пред него, и се прекъсваше само от фигурата на капитан Чеймбърс, макар че, помисли си Малкълм, той беше толкова слаб, че би трябвало да вижда пътя и през него. Хеликоптерът и отегчените хора от екипажа закриваха гледката вдясно, но Малкълм знаеше, че тя е същата, както и вляво — леко нагъната равнина, нашарена в жълти и кафяви квадрати от житото, която се простираше много мили нататък, докато на почти невероятно разстояние се сливаше с небето. Малкълм застана съвсем близо до капитан Чеймбърс. Погледна го в очите и процеди през зъби, като максимално имитираше твърдост:

— Да се махаме оттук.

Чеймбърс се затича, за да даде заповедта, а Малкълм закрачи бавно след него, като едва се сдържаше да не се разсмее.

На връщане седна до пилота. Накара го бавно да обиколи площадката. Когато машината се насочи на север, забеляза няколко скупчени постройки на около пет мили от силозите.

— Какво е това? — Трябваше да крещи, за да надвика рева на двигателя.

— Какво? — извика пилотът.

— Онова там. Онези постройки?

— О, това е градче. Уитлаш.

— Уитлаш? Но това са само десетина къщи!

Пилотът вдигна рамене и се ухили:

— Е, това е малко градче. Не всичко може да е Ню Йорк.

Малкълм също му се ухили:

— Какви хора живеят там?

— Не знам. Предполагам, че фермери.

Малкълм се облегна назад и се зачуди какво ли би направил, ако внезапно пилотът получи удар.

Прекара вечерта сам, като отклони няколко покани да се забавлява. На сутринта се качи на джипа, който му беше осигурен от Министерството на отбраната, и се отправи към Шелби, неговата база, на осемдесет и пет мили в северна посока.

Градчето беше малко, случайно изникнало заради железопътната линия, фермерството и нефтените сондажи в началото на века. Преди да се регистрира в мотела, Малкълм обиколи наоколо с джипа, като се мъчеше да запомни улиците колкото се може по-добре.

— Дълго ли ще останете? — попита старата жена, когато той се регистрира в мотела в центъра на града.

— Известно време — отвърна той. — Правя едно изследване за правителствени нужди.

— Много правителствени служители отсядат тук — каза му тя, докато го водеше по коридора. Стаята му беше в главната постройка, която имаше десет стаи на първия етаж и дванадесет на втория. Беше номер 16В и се намираше почти в средата на етажа. Приличаше на всички други стаи в мотел — почти приветлива, с почти домашен уют, нищо забележително или доставящо радост. Малкълм огледа вътрешната страна на вратата. Освен ключалката имаше и верига. Това поне беше нещо.

— Тази харесва ли ви?

— Хубава е — отвърна Малкълм и взе ключа. — Сега ли трябва да платя?

— Не. Късно е и искам да си легна. Долу във фоайето има автомати за кафе и пуканки. Можете да се обаждате в града директно, но не и другаде. Междуградските разговори минават през вътрешната телефонна централа. Отвън могат да ви набират директно. Моля, не се обаждайте вкъщи от стаята си тази вечер, защото аз съм и телефонистка, а искам да си легна. В края на коридора има автомат. Лека нощ.

Ето ме най-накрая, помисли си Малкълм, на полесражението. Отне му един час да подреди багажа си и да провери стаята със специалното оборудване, което Карл беше поставил в дипломатическото му куфарче. Както и беше очаквал, не откри никакви електронни подслушвателни устройства. Цели десет минути се мъчи да намери някакво хитро и достъпно скривалище за пистолета си, но накрая отново го заключи в дипломатическото куфарче. Тази вечер никой няма да ме търси, помисли си той, а ако ме потърсят, сигурно ще взема да се застрелям.