Джеймс Грейди - Сянката на Кондора

— Добре се справи, Серов — каза Рижов.

Но Серов не споделяше увереността на началника си.

— Ще свърши ли работа? Ще се справи ли наистина?

— Хм… Нурич е един дребен червей, пробутан ни от ГРУ, но въпреки това той е добър професионалист. Ще вложи всичко от себе си за „мисията“ и при известен късмет ще бъде убит.

— Такава цена — промърмори Серов. — Такава цена! Нурич, агентите ни в Лондон, Ню Йорк, Чикаго, Берлин; всички ще отидат само заради Гамаюн.

— Другарю Серов — укори го Рижов, — не губете цялостния поглед върху нещата. Ние спасяваме Гамаюн. Трябва да спрем любопитството на американците, което, ако се възбуди, може да стигне далеч отвъд Гамаюн. И на каква цена? Няколко агенти, които вече са компрометирани и сме ги изолирали от всички други операции. Единствено този в Чикаго не е компрометиран, но какво е той? Местен човек, който бързо се превръща в самоунищожаващо се чудовище. Ще оставим американците да съборят няколко пешки, но ние ще атакуваме царя им. Ще създадем малко неприятности на нашите приятели от ГРУ, но това винаги е полезно, когато трябва да държиш военните строени.

— Сигурен ли сте за монитора? Нищо ли няма да се случи, ако го заловят?

— А, да. Мониторът. Тази блестяща идея, зачената в Московския университет, погълна голяма част от бюджета ни, но е безполезна освен в момента на изстрелване на ракетата. Още сега този монитор е остарял. Но ще „работи“ достатъчно добре, за да убеди американците, че да се изпробва, си струва усилията. Дори да го заловят цял или да го възстановят, след като Нурич го унищожи, и в двата случая печелим. Вероятно ще изразходват много време и средства, за да го възстановят, а може би ще изпратят агенти тук, за да го изпробват, и ние ще ги пипнем.

Но се съмнявам, че ще могат да го заловят. Нурич е добър. Дори и в клопката, в която го изпращаме, пак няма да им е лесно да го хванат. Жив, имам предвид. А ние точно това искаме. Не, планът е чудесен, чудесен. Крумин и аз го одобряваме изцяло, както, сигурен съм в това, и ти.

— Разбира се — отвърна Серов. — Разбира се.

Малкълм лежеше неподвижно на леглото, заслушан в дишането си. Беше изключил климатичната инсталация. Стаята в мотела беше тиха. Чуваше само звуците, които издава сам. Не мислеше, че в двете съседни на неговата стаи има някой, и той знаеше, че това би трябвало или да го тревожи, или да го радва, но не беше сигурен кое от двете. Той оправи възглавниците и леко се надигна. Погледна тялото си. Беше само по долни гащета. Почернелите му от кварцовата лампа ръце („Нашият човек не бива да бъде бял като сирене — като чиновник, който не е виждал слънце“) контрастираха със слабия му, бял торс. Погледна босите си крака и се поздрави с размърдване на пръсти. „Боже мили, Малкълм, какво правиш“? — помисли си той.

Това е епизодът, в който пуша и мрачно анализирам ситуацията. Само че не пуша, мислеше той, и не разбирам ситуацията достатъчно добре, за да мога да я анализирам.

Предния ден беше слязъл от самолета на осемдесет и пет мили южно от Шелби — „главна база на операцията“ — в Грейт Фолз — „града“ (ако населено място с по-малко от 50 000 жители може да се счита за град), който се беше разраснал дотолкова, че беше достигнал до военновъздушната база „Малмстром“ и до центъра за контрол на ракетите. Според инструкциите на Карл Малкълм прекара един ден във военновъздушната база, където се представи като цивилен журналист, работещ за Министерството на отбраната, който се кани да пише материал за ракетите.

Шефът по сигурността на базата, който беше уведомен за истинската самоличност на Малкълм от човека на генерал Рот, лично го разведе да разгледа стартовото оборудване, „за да го запознае с положението“. Човекът на генерал Рот беше научил, че Малкълм работи по убийството, директно от генерала. Рот беше настоял да бъде уведомен, ако във връзка със случая изпратят агент и възрастният човек не успя да игнорира желанието му. После, и точно от това се беше опасявал възрастният мъж, генералът съобщи на своя човек в „Малмстром“, който на свой ред уведоми шефа по сигурността. Възрастния не беше доволен, че толкова много хора знаят кой е Малкълм, но не можеше с нищо да поправи положението.

Обясненията за ракетите отегчаваха Малкълм. Веднага щом зърна дългия сребрист цилиндър, докато офицерът продължаваше монотонно да говори за мегатонове и обсег на действие, му се прииска да се прибере в стаята си в офицерския корпус. Беше топъл пролетен ден и Малкълм не беше усещал сухата топлина на Великите равнини, откакто беше посетил фермата на леля си в Канзас, когато беше петнадесетгодишен. Ароматният чист въздух на прерията дразнеше носа му. Тревожеше се за алергията си. Но докато го разкарваха с хеликоптера от площадка на площадка, той не каза нищо и не попита нищо. Последната им спирка беше ракетната площадка, където бяха намерили трупа на Паркинс.