Джеймс Грейди - Сянката на Кондора

— Ами ако се натъкна на нещо, докато съм там, какво да правя? Да викам ли кавалерията, или какво?

— Разбира се, ти ще ни държиш в течение чрез процедурите, които ти бяха описани. Естествено, ние също ще те осведомяваме за това, което знаем. Ако се натъкнеш на нещо! Е, какво мога да ти кажа, освен да използваш собствената си глава?

Малкълм изсумтя. Понечи да заговори, но Възрастния го прекъсна.

— По-късно ще имаме време за този инструктаж. А сега, ако не се лъжа, преди закуска трябва да поработите с Макгифърт на тепиха, прав ли съм?

— Да, сър — възкликна бившият сержант Макгифърт и скочи от стола си. — Да тръгваме, мъжаго!

Малкълм вдигна поглед към мускулестата фигура, изправена над него. Поклати тъжно глава, въздъхна и навъсено се изправи.

Мекият глас на Карл едва достигна до ушите на Възрастния, докато той наблюдаваше двете отдалечаващи се фигури.

— Интересен въпрос, сър. Какво наистина ще стане, ако Кондора се натъкне на нещо?

— Карл — отвърна Възрастния след няколко секунди, — момчето ми, това би било прекалено добро, за да се надяваме, че ще се случи.

Карл сбърчи леко чело и каза:

— Така е, сър, но нямах точно това предвид. Ако наистина му се случи някоя неприятност? Ние ще сме доволни, защото ще знаем, че сме накарали противника да действа, но какво ще стане с Малкълм? Как мислите, че ще се справи?

Възрастния погледна двамата под навеса за тренировки и леко се смръщи. След известно време отговори:

— Както ти каза, Карл, това е интересен въпрос.

— Бихте ли желали кафе, сър?

Малкълм поклати отрицателно глава и стюардесата му се усмихна с безразличие.

— Може би по-късно тогава. — Още една стъклена усмивка и тя продължи нататък в прохода между седалките.

Малкълм погледна през илюминатора. Яркото слънце го накара да примижи. Отдолу облаците изглеждаха измамно твърди. Всичко останало беше синьо — студено, кристално, чисто, яркосиньо. Беше изминало известно време, преди самолетът да се изкачи над дебелата облачна покривка, и няколко минути пред очите му имаше само бели валма.

Летенето го плашеше, но и го възбуждаше. Вълнението и ужасът от представата, че експлодира и се превръща в каша, осъден безмилостно по законите на гравитацията, инерцията и смъртта, караха вътрешностите на Малкълм да се свиват всеки път, когато се качваше на самолет. В минутите преди излитането напрежението му нарастваше до степен да не може да мисли, макар че външно по нищо не му личеше. Когато самолетът набереше необходимата височина за полета и когато скоростта станеше постоянна, притесненията му отстъпваха мястото си на уверено и облекчено възхищение. В такива моменти съдбата му не беше в негови ръце.

Какво, по дяволите, правиш, Роналд Малкълм, помисли си той. Цялата тази работа, решението да придружи Кевин до Вашингтон, трите дни, прекарани в малката ферма, мисълта за „мисията“, всичко това му се беше струвало нереално до тази сутрин, когато малко преди разсъмване го събуди Макгифърт, тих, необичайно любезен, и го накара да пробяга само една миля около постройката. Докато бягаха, не говореха. Заповедите на Макгифърт, когато се занимаваха с техниките за самоотбрана, бяха спокойни, почти умоляващи. Сякаш сержантът беше останал в леглото си и го е заменил близнакът му свещеник. За закуска към тях се присъединиха Възрастния и Карл. В началото съвсем бързо Карл го беше засипал с тренировъчни въпроси относно легендата му, но по времето, когато готвачът наля кафето, разговорът им беше станал най-обикновен — възрастният мъж им разказваше разни неща за градината си, случки от политическия живот във Вашингтон, от Втората световна война и други подобни.

— Ще се справиш отлично, момчето ми — каза му той, когато стисна ръката му за довиждане. — Просто използвай главата си и всичко ще бъде добре.

Малкълм кимна вдървено. Един човек, когото никога дотогава не беше виждал, го закара до летището във Вашингтон. Нито той, нито Малкълм говориха, докато бяха в колата. На летището много внимаваше да заобиколи отдалече мъжката тоалетна, в която беше причакал и убил агента Мароник преди повече от година. Мълчаливият му придружител остана, докато Малкълм не се качи на самолета.

И ето ме сега тук, мислеше Малкълм. Летя към Монтана, за да си играя на шпионин с пистолет в багажа, с измислената история, че работя за картографския отдел на Министерството на отбраната, и без никаква идея как да направя това, което се предполага, че трябва да направя.