Робърт Грейвс - Велизарий

Азарет бил горчиво разочарован, когато неговият авангард, напредващ към Халкида, бил изведнъж отблъснат от контранападение на ромейската конница и принуден да се върне назад, присъединявайки се към главния корпус. Той бил изпуснал благоприятната възможност и сега вече не можел да стигне до Антиохия, (без да рискува сражение със същия военачалник и същите войници, били се така добре при Дара. Ако претърпял поражение на такова разстояние от границата и отвъд Сирийската пустиня нито един персийски войн нямало да оцелее по обратния път — само сарацините щели да си спасят кожите, като изчезнат в пустинята, която познават толкова добре. Дори да удържал победа, той едва ли щял да успее да попречи на Велизарий да потърси убежище заедно с оцелелите остатъци от своята армия зад стените на Халкида. Опасно било да продължи към Антиохия докато Халкида оставала непревзета в тила му, а ромейската пехота била на път да подсили защитниците на града. Затова той взел благоразумното решение да се върне назад по собствените си стъпки, без печалба, но и без загуба, докато разполагал все още с достатъчно провизии и докато времето, оставало умерено топло. Утешавал се с мисълта, че дори да бил стигнал в Халкида преди Велизарий, за да може да продължи за Антиохия и да я разграби, войниците му — особено сарацините — щели да бъдат дезорганизирани от победата и Велизарий щял да го пресрещне на връщане, запазвайки си отново правото да избира полесражението и водейки отбранителен бой, както бе сторил при Дара. Царят на сарацините се съгласил, че единственият изход в случая е да се оттеглят; той не смеел да раздели хората си на малки групи и да се втурне да плячкосва на юг от страх, че Азарет ще съобщи на Гобад как е бил изоставен и че тогава Гобад ще нареди да бъдат убити заложниците сарацини. Така персите и сарацините се обърнали кръгом и потеглили обратно, а Велизарий ги следвал по петите, за да се увери, че няма да се опитат да се върнат в Сирия по някакъв друг път. И двете армии се придвижвали без бързане и без каквато и да е проява на враждебност една спрямо друга. Велизарий се държал на един ден път зад Азарет и всяка вечер лагерувал на мястото, което Азарет бил напуснал същата сутрин. Зорки наблюдателни постове охранявали собствените му флангове и тила от внезапни нападения на сарацините.

Било седемнайсетия ден от април, разпети петък — годишнината от разпъването на Иисус. Великден — денят, в който казват, че Христос бил възкръснал от мъртвите — щял да се празнува след два дни. Персите се били добрали до брега на Ефрат и изминали петдесет мили по течението до мястото, където пътят от Дамаск и Палмира завива към реката. Ясно било, че те нямат други намерения и ще продължат обратния си път по реката. В Халкида Велизарий бил смъмрил най-строго началника на авангарда, задето нападнал неприятеля без заповед и осуетил по този начин един тактически план за унищожаване на цялата персийска армия, и щял да му отнеме командуването, ако за него не се бил застъпил магистърът на официите. Това, че Велизарий сякаш потискал нападателния дух у своите хора и не се опитвал да разгроми напълно оттеглящия се противник, дало повод на кресливците в собствените му редове да го обвинят в малодушие, макар и за момента само зад гърба му.

А и по случай Великден, който винаги се празнува с богато пиршество след четирийсет дни на въздържание и един-два периода на пълен пост, войниците били обхванати от християнски фанатизъм. Те настоявали да ги поведе срещу персите, за да отпразнуват със славна победа пасхалната неделя, най-честития ден от цялата година. През тази нощ Велизарий влязъл в малкия град Сура, но персите, които не искали да създават впечатлението, че бързат да се завърнат у дома си, се придвижвали с такъв бавен ход, че част от нашата пехота застигнала конницата. Тези отреди не били ходили чак до Халкида, а се отбили на юг от пътя за Каре и тръгнали напряко към Ефрат. Пристигането им предизвикало отново боен ентусиазъм: всички говорели, че с двайсет хиляди души Велизарий няма право да избегне схватката с един обезкуражен и уморен неприятел.

На следното утро няколко военачалници отишли при Велизарий и му съобщили, че техните хора поставят под въпрос неговата смелост и лоялност и че те не могат повече да ги удържат да не нападнат врага. Ако той се опитал отново да ги спре, сигурно щяло да стане бунт.

Велизарий бил смаян. Той обяснил, че е длъжен да се подчини на изричната заповед на Юстиниан да избягва всяка ненужна загуба на хора. Магистърът на официите го подкрепил, но доводите и на двамата били отхвърлени.